Ханс Кристиан Андерсен: Не мисли, че ще паднеш и няма да паднеш никога…

Всички сме израснали с неговите вълшебни и незабравими приказки „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“. И може би това, което сме днес, дължим в голяма степен и на този велик разказвач. 

Днес отбелязваме Международния ден на детската книга. Датата съвпада с рождения ден на датския писател Ханс Кристиан Андерсен (1805 – 1875), който е създал едни от най-великолепните приказки на всички времена. Роден през 1805 г. в малкото градче Одезе, Ханс живее в скромно семейство на обущар и перачка. Заедно с баща си майстори малки фигурки от дърво, рисува, чете и декламира. От малък е надарен с богато въображение и артистични заложби, има развита фантазия и винаги е замечтан. Светът около него оживява – купичката, лъжичката, вилицата, уличният фенер… и разказва собствена история. „Няма по-хубави приказки от тия, които създава самият живот“, казва Андерсен, с което показва колко правдиви и истински са неговите истории.

Животът на Андерсен, както сам той го  описва в една автобиография, напомня на тъжна приказка. Писателят доживява до 70 години, но дните му далеч не са идилични.

За да припечели пари за семейството си, младият Андерсен работи в шивашка фабрика и по неволя слуша неприличните разкази и мръсни шеги на работниците. Той е блестящо сопрано и често пее по цял ден в работилницата, а работниците се пулели в панталона му, като мислели, че е момиче. На 14 години, издокаран като просяк, само с вързопче дрехи на гърба, Ханс отива в Копенхаген да търси по-добро бъдеще. Независимо от опърпания си вид обаче, момчето е трудолюбиво и намира своя покровител в лицето на италианска оперна певица. Ханс дълго време взема уроци по пеене и танци в „Ройл театър“, чийто директор – Йонас Колин, става не само  покровител на младия талант но и поема ролята на негов баща. На 17 години Ханс публикува първия си кратък разказ. Следват две по-малко известни книги – „Пътешествие“ и сборникът разкази „Импровизаторът“. Това е малко преди името на Андерсен да нашуми след публикуването на сборника „Случки“, първите му приказки. Тази книга бележи началото на славата му и завинаги го разделя с безкрайните грижи и мъки на бедността, мизерията и дълбокото чувство за малоценност. Той е слаб, нежен, с буйна кестенява коса, малки сини очи и гърбав нос, заемащ почти цялото му лице. Ръцете и краката му са непропорционално дълги, а стъпалата му – огромни. Негови спътници в безбройните му пътувания го наричали дружески „щъркела“ или „абажура“. Андерсен бил простодушен, сърдечен, чувствителен и остроумен. Но, разбира се, имал и отрицателни черти – бил суетен, раздразнителен, сноб и особняк.

Склонността му към депресия и хипохондрия се подсилвала и от множество фобии. Изпитвал ужас от пожари, затова винаги носел дълго въже в пътната си чанта, за да може, ако се наложи, да напусне евентуално пламнала сграда. Изпадал в луда паника да не бъде погребан жив и измолил обещание от приятелите си, че за всеки случай ще прережат вените му, преди да бъде положен в ковчега. Понеже от време на време боледувал, понякога, когато придремвал той оставял до себе си бележка „Само изглеждам мъртъв“. Андерсен още приживе става един от най-четените автори в света и почетен гост на коронованите европейски особи. Последните години от живота си прекарва в Копенхаген. Живее сам, но всяка вечер прекарва в компанията на многобройните си приятели.

Умира от рак на черния дроб. В живота на Андерсен няма документирана сексуална връзка нито с жени, нито с мъже. От записките му в дневника през 1834 г., когато е в Неапол, става ясно, че сексуалните влечения не са му чужди. Той пише: „Огромно чувство на плътско желание и вътрешна битка. Още съм невинен, но кръвта ми гори: Почти съм болен. Щастливи са женените, щастливи са и сгодените, че ще се оженят:“ Колкото и да се опитва, прочувственият, сантиментален писател не може да плени никоя жена, готова да му стане съпруга.

Според него причината е ясна: „Аз съм грозен, а всъщност – останах и беден, и няма жена, която да се омъжи за мене. Това търсят момичетата и всъщност са прави. Така че явно ще остана сам цял живот – като бедния магарешки бодил, който боде, защото такава е участта му.“ Но въпреки всичко в живота на Андерсен има три жени, които изиграват важна роля. Първата е Риборг Войгт. Тя е 24-годишна, сестра на негова съученичка. Андерсен, само с година по-възрастен от Риборг, е изцяло  запленен от нейното мило лице  и жизненост. Посвещава й поема, в която се обръща към нея: „Ти си такава, каквато те виждах в мечтите си“.  Андерсен е болен от любов по Риборг, а тя му отговаря благосклонно, въпреки че е сгодена за приятел от детинство. Ако Андерсен е бил напорист и решителен, вероятно е щял да спечели сърцето й. Но той не е, а и уважението на Риборг към годеника й скоро надделява. Години по-късно, когато умира, Андерсен все още носи на шията си малка кожена кесия – писмо на Риборг до него, вероятно прощално. То обаче незабавно е унищожено, без да бъде прочетено – така както Андерсен е пожелал. Следва 18-годишната Луиз Колин, дъщеря на покровителя му Йонас Колин. В началото Андерсен очаква само приятелство и симпатия от тази връзка, които да му помогнат да превъзмогне раздялата с Риборг. Постепенно обаче той започва да се вглежда все по-внимателно в бадемовите очи на Луиз, в нежната й кожа и копринено черната коса. Той е влюбен отново, но тя не се интересува от него. За да прекрати любовната му кореспонденция, Луиз казва на Ханс, че по-голямата й омъжена сестра чете всичките му писма. Скоро след това Луиз се сгодява за млад адвокат. Голямата певица Джени Линд се появява в живота на Андерсен през 1843 г. В Копенхаген по повод концерти идва  Шведския славей стройна млада жена с кестенява коса и големи сиви очи. Андерсен я обсипва с поеми и подаръци. През 1845 г. той пътува до Берлин, като се надява да прекара Коледа с нея. Но остава непоканен и прекарва празничната вечер сам, в хотелската стая, преглъщайки сълзите си. За Джени Андерсен е само нежен „брат и приятел“. Той е съкрушен, когато през 1852 г. тя се омъжва. Андерсен има много близко приятелство с трима мъже: Едуард Колин – син на Йонас Колин, принцът на Ваймар, с когото се запознава по време на пътуването си в Германия през 1844 г., и датския танцьор Харалд Шарф. Писмата му до тях и особено тези до Едуард, който определено е хетеросексуален, оставят сянка на съмнение, че Андерсен е непроявен хомосексуалист. Като непоправим ексцентрик е възможно писателят да се е опитвал да се домогне с тези си интимни литературни упражнения до така необходимата му близост и благосклонност. Единствен сексуален отдушник за него е мастурбацията. Нещо, което му причинява ненормално изострено чувство за вина. В пътуването си до Париж през 1860 г. възрастният вече Андерсен посещава няколко пъти публични домове. Там той се наслаждава на учтивите си разговори с проститутките, но ако някоя от тях го подканяла към нещо по-различно от приятното бъбрене, той се чувствал отвратен и шокиран. До края на живота си писателят не открива и любима жена, с която да изгори в пламъците на любовта, така както пише в „Храбрият оловен войник“.

Да си спомним за него и да се поклоним пред любимия Ханс Кристиан Андерсен.