Connect with us

Водещи новини

Завинаги на 17: Понякога съм бяла и добра. Как рядко ми се случва да съм бяла?

Публикувана

на

Петя Дубарова си остава завинаги най – чистата душа на българската поезия. Днес щеше да навърши 57 години. Зловещо е да си я представим напълняла, побеляла, уморена и отчаяна от заробващия Преход. Вероятно заради това избра смъртта и ще остане вечно на 18 – чиста. Мъртвите поети не остаряват, а ученичката от Английската гимназия в Бургас избра да трупа мъдрост и тъга в едно друго измерение – в Отвъдното.

Родена е на 25 април 1962 г. Започнала е да проявява своя талант в литературата още в най-ранна възраст. Първите ѝ произведения са публикувани във вестниците „Септемврийче“ и „Народна любов“.

Нейното творчество изразява душата на младата поетеса, която е чиста и невинна по детски. В стиховете си тя възхвалява морето, слънцето, дъжда, небето, птиците и свободата на духа. Тя е била толкова ярка с личността си, че няма човек, който да се е докоснал до нея и творчеството ѝ, а да не е отнесъл поне частица от тази светлина със себе си.

Но както повечето велики личности в света, съдбата на Петя Дубарова се оказва трагична. На 4 декември 1979 г., когато е била едва на седемнадесет, тя се самоубива в дома си със сънотворни хапчета. Оставя мистериозна бележка, която през годините много хора са се опитвали да разтълкуват, но тя все още си остава загадка.

Последните думи, които е написала Петя са:

Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
Тайна

Съществуват няколко версии за причината за вземането на това съдбоносно решение, което се оказва последното в живота на поетесата. Едното предположение е, че тя се е самоубила, заради несподелената любов, която изпитвала към шведа Пер, с който се запознала на една дискотека в курорта Боровец.

Други казват, че може би е сложила край на живота си, заради комсомолско обвинение за саботаж в една фабрика, където Петя е работила. Друга възможност е тази, че просто нежната и чувствителна душа на поетесата не е била способна да понесе цялата несправедливост на този свят и неправилния път, по който е тръгнало да върви човечеството. Все пак, можем само да гадаем какво е довело това момиче до фатален край.

Днес Петя Дубарова, макар и посмъртно, е емблематична личност сред поетите, които са завещали своето творчество на България. Всеки, който желае, може да посети къщата-музей, която се намира в Бургас. Постройката е реновирана, но атмосферата, която може да се усети сред вещите в стаята на поетесата е непокътната.

Там може да се види любимата ѝ китара, нейните книги и тетрадките от училище, в които стиховете ѝ също заемат място сред записките по алгебра и геометрия. Все пак човекът на изкуството винаги се опитва да украси света около себе си, за да го направи по-добър.

По случай настъпването на най-хубавия сезон, ви припомняме стихове на най-лятното момиче на българската поезия…

На косите ми поляга като пъстра селска кърпа

радостта. А дъждовете ме обличат със вода.

И немирна струя въздух смешно дрехите ми дърпа.

Хвърля светла сянка облак като дядова брада.

И препълнена със лято, през стъкло от лято гледам,

за да видя как топи се като синя свещ нощта.

За да видя сън от лято, през стъкло от лято гледам,

за да видя невидени досега неща.

ДОБРОТА

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!…
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

***

ПРОЛЕТ

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни…
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим… Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече…

***

ПОСВЕЩЕНИЕ

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

vlastta.bg

Facebook Comments Box
Реклама
Click to comment

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Advertisement

Facebook

Календар

септември 2022
ПВСЧПСН
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930 
Advertisement