За Хемингуей: писателят, който научи света как се пие алкохол

Да, той научи света как да пише; емблематичната му употреба на кратки съобщителни изречения беше вдъхновение за няколко поколения млади писатели.

Той научи света как да ловува: от пасажите с пъстърва в Мичиган, през трофейните марлини и риба тон по Карибското крайбрежие, до едрия дивеч в африканските савани – живописните описания на Хемингуей са накарали не един и двама души извадят въдицата или ловната пушка.

Той показа драматизма и трагедията на коридата, благодарение на него милиони души от цял свят се влюбиха в Памплона и се осмелиха да се надпреварват с биковете.

Роден е на 21 юли. Днес се навършват 120 години от рождението на световноизвестния американски писател.

Роден е в Оук Парк, Илинойс, в семейство на лекар и оперна певица, Хемингуей е отгледан в традициите на протестантската етика. Започва да пише още през тийнейджърските си години за училищния в-к „Trapeze”. След завършването си започва работа като репортер във в-к „The Kansas City Star“, където получава прякора Малката акула.

Автор е на много разкази, репортажи, както и на шедьоври като „Фиеста. И изгрява слънце” (1926), „Сбогом на оръжията” (1929), „Отвъд реката, сред дърветата” (1950), „Безкраен празник” ( 1964), „Острови по течението”и др.

Носител е на Нобелова награда за литература през 1954 г. и награда Пулицър през 1953 г. за повестта си „Старецът и морето“.

Той е част от така нареченото „изгубено поколение“ – група от американски бележити литератори, имигранти, които живеят в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до началото на Голямата депресия.

Негова е мисълта, че умните хора извънредно рядко са щастливи.

Неговата любов към пътуванията мотивира читателите да последват стъпките му. Литературата му прелива от описания на локации в Големия американски запад, Италия, Франция, Бимини, Куба, Китай и, разбира се, Африка, достойни окото на всеки заклет пътешественик.

Разбира се, Хемингуей научи света как да пие.

Тук става дума за качеството, а не за количеството, обърнете внимание. Въздържанието не е сред греховете на Хемингуей, затова всеки, който иска да опита разнообразието от напитките му, трябва да бъде много внимателен с дозите. А и едва ли ще успеете да счупите рекорда, който Хемингуей поставя във Floridita в Хавана през 1942 г. – 17 двойни ледени дайкирита наведнъж.

Храната или питиетата са един от любимите похвати на романистите, които искат да развият в дълбочина определен персонаж, сцена, настроение или друг елемент от сюжета.

При Фитцджералд – това са описанията на коктейлите по време на соаретата пред имението на Гетсби, при Флеминг – джин-тоникът на Джеймс Бонд в Ямайка. По същия начин Хемингуей показва как Робърт Джордан се отпуска с абсент след ден, прекаран на бойното поле, в „За кого бие камбаната“.

Но сякаш никой друг не постига съвършенството на Хемингуей, когато той използва напитките, за да отключи тайните на света.

Той пътува навсякъде и успява да се потопи във всяка локална кулутра, а изборът му на питиета предлага разнообразна палитра: грапа, марсала, кампари в Италия; лайм, кокосова вода и ром в Куба и на Флорида Кийс; коняк, арманяк и Chambéry Cassis, перно и калвадос във Франция; анасонов ликьор „Anis del Mono“, херес „Amontillado“ или бренди „Fundador“ в Испания.

Хемингуей никога не се задоволява само с това да напише, че се пие алкохол. Читателят разбира името на всяка от напитките, които героите му консумира. Ако не сте оставили книгата, за да проверите какво точно представлява fine à l’eau, например, сте изпуснали половината от удоволствието да четеш Хемингуей.

Той използва алкохола, за да пресъздаде настроението на персонажите си. Да вземем за пример ролята на мартинито в „Сбогом на оръжията“ – Фредерик Хенри, който дезертира от батальона си по време на Първата световна война и в продължение на месеци страда от ужаса на войната, мечтае да се почувства отново като нормален човек. Когато след цяла вечност на фронта се облича в цивилни дрехи, той сяда в един бар и отпива от коктейла.

„Никога не бях вкусвал нещо тъй свежо и тъй приятно. Почувствувах се отново цивилизован човек. Бях се наситил на червено вино, хляб, сирене, лошо кафе и ракия. Седях на високото столче, сред приятната обстановка от махагон, месинг и огледала, и не мислех за нищо“

Мартинито е барометър за настроението и в „Отвъд реката, сред дърветата“, където двамата обречени влюбени се наслаждават на една от последните си вечери заедно.

След първата глътка от коктейла, „те почувстваха как гърдите им се изпълниха с топлина“, а „топлината на питието моментално разруши скръбта“.

Ако си припомняте Хемингуей, който сте чели за последно като ученици, обърнете внимание на богатството на напитките, на които героите му се наслаждават – ще разберете, че литературата му е още по-опияняваща. Наздраве!

vlastta.bg