Легендата Буфон на 42 и писмото му до малкия Джиджи (Галерия)

Джанлуиджи Буфон е роден в Карара на днешната дата през 1978. Той е третото дете в семейството на Адриян, състезател в националния отбор на Италия по вдигане на тежести, и Мария Стела Мазоко, рекордьорка на диск и гюле. Сестрите му пък, Гуендалина и Вероника, са играли волейбол на професионално ниво.

Буфон дебютира в Серия А на 19 ноември 1995 на вратата на Парма, когато опазва мрежата си суха срещу отбора на Милан (0:0). След шест години с тима, където игра и българинът Христо Стоичков, преминава в Ювентус, с който наскоро преподписа до 2010. Има 328 мача зад гърба си в Серия А.

В колекцията си от успехи има Купа на УЕФА, Купа на Италия и суперкупа на страната с Парма. С Ювентус завоюва две титли и две суперкупи.

Ето и писмото на легендарния вратар до сина си: 

Скъпи 17-годишен Джанлуиджи,

Пиша ти това писмо тази вечер като 41-годишен мъж, който е изпитал много, много неща в живота и който е направил много грешки. Имам няколко добри и няколко лоши новини за теб. Истината е, че искам да си поговорим за душата ти.

Да, за душата ти. Колкото и да не ти се вярва, имаш такава.

Но нека започнем с лошите новини. Ти си на 17 години. На път си да станеш футболист и да изживееш мечтите си. Мислиш си, че знаеш всичко. Но истината е, приятелю, че не знаеш нищо.

Само след няколко дни ще имаш възможността да започнеш като титуляр за Парма за първи път в Серия „А“, но още не знаеш достатъчно, за да се страхуваш. Би трябвало да си в леглото и да пиеш топло мляко. Но какво правиш? Отиваш в бар с приятелите ти от Примаверата.

Ще изпиеш само една бира, нали?

Но искаш да се направиш на мъж. Искаш да си като филмов герой. Силен и мъжествен. По този начин обикновено ще се справяш с напрежението, което дори не осъзнаваш, че усещаш. Скоро ще излезеш от бара и ще спориш с полицаи в 1 през нощта.

Просто си тръгни. Отиди си вкъщи и си легни.

И, моля те, умолявам те, не пикай на гумата на онази полицейска кола. На полицаите няма да им е забавно, на хората в клуба няма да им е забавно, а ти ще рискуваш всичко, за което си работил дотогава.

Понякога ще правиш подобни саморазрушителни неща без никаква причина. Ще усещаш изгарящо чувство отвътре, което ще те кара да правиш грешки. Разбира се, ти ще си мислиш, че се показваш като силен и свободен пред съотборниците си, но, по-скоро, това е маска, която носиш.

След само няколко дни ще бъдеш дарен с три неща, които са много, много завладяващи, но и много, много опасни.

Пари, слава и мечтаната работа.

Сега, може би, си мислиш: „Какво му е опасното на това?“

Е, това е парадоксът.

От една страна, е вярно, че един вратар се нуждае от увереност. Той трябва да е безстрашен. Ако поставиш който и да треньор пред избора между най-техничният вратар в света и най-безстрашния вратар в света, гарантирам ти, че винаги ще избере безстрашното копеле.

От друга страна, безстрашните хора често забравят, че трябва да мислят. Ако в живота си мислиш само за футбол, без да се интересуваш от нищо друго, ще започне да ти омръзва. И накрая ще се депресираш до такава степен, че няма да искаш да станеш от леглото си.

Сега може и да се смееш, но това ще ти се случи. Ще ти се случи в пика на кариерата ти, когато ще имаш всичко, което човек би могъл да си пожелае. Ще бъдеш на 26 години. Ще си вратарят на Ювентус и националния отбор на Италия. Ще имаш пари и уважение. Хората ще те наричат дори Супермен.

Но ти не си супергерой. Ти си просто обикновен човек като всички останали. Истината е, че напрежението в тази професия може да те превърне в робот. Рутината може да се превърне в отрова. Отиваш на тренировка. Прибираш се и гледаш телевизия. Спиш. А на следващия ден правиш същото. Печелиш. Губиш. Всичко се повтаря и повтаря…

Една сутрин, когато станеш от леглото, за да отидеш на тренировка, краката ти ще треперят неконтролируемо. Ще си толкова слаб, че няма да можеш да караш собствената си кола. Ще си помислиш, че е просто умора или някакъв вирус. Но ще се влоши. Всичко, което ще искаш, е просто да спиш. Ще усещаш всяко спасяване на тренировка като титанично усилие. В продължение на седем месеца трудно ще намираш повод да се усмихнеш.

В този момент трябва да спрем за малко.

Защото знам какво си мислиш, докато четеш това като 17-годишен.

Казваш си: „Как е възможно това? Аз съм щастлив. Аз съм роден лидер. Ако ще бъда вратар на Ювентус и ще печеля милиони, би трябвало да съм щастлив. Невъзможно е да съм депресиран.“

Е, тогава трябва да те попитам един важен въпрос. Защо реши да отдадеш живота си на футбола, Джиджи? Спомняш ли си?

И, моля те, не ми казвай, че е било заради Томас Н’Коно. Трябва да поровиш по-надълбоко от това. Трябва да си спомниш всеки детайл.

Да, беше на 12.

Да, Световното първенство през 1990 година се провеждаше в Италия.

Да, първият мач между Аржентина и Камерун се игра на „Сан Сиро“.

Но къде беше по време на този мач? Затвори очи. Беше сам в хола. Защо приятелите ти не бяха с теб, както обикновено? Не можеш да си спомниш. Баба ти беше в кухнята и правеше обяд. Беше толкова топло, че беше затворила всички прозорци и беше спуснала пердетата, за да запази малкото свежест във въздуха. Беше напълно тъмно, с изключение на светлината, която идваше от телевизора.

Какво виждаш?

Виждаш едно странно име. КАМЕРУН.

Не знаеш къде се намира Камерун. Дори не си знаел, че е истинско място, преди онзи момент. Разбира се, знаеш за Аржентина и Марадона, но има нещо магическо около играчите на Камерун. Навън е толкова топло, но вратарят е с дълги черни панталони и със зелена фланелка с дълги ръкави и розова яка. Той пленява сърцето ти с начина, по който се движи, начина, по който стои, и с фантастичния си мустак.

Той е най-готиният човек, когото си виждал някога.

Коментаторът казва, че името му е Томас Н’коно.

И след това идва магията.

Корнер за Аржентина. Томас излиза между играчите и боксира топката на 30 метра във въздуха. В този момент вече знаеш какво искаш да правиш с живота си.

Не искаш да бъдеш просто вратар.

Искаш да бъдеш вратар като него.

Искаш да бъдеш див, пълен с кураж и свободен.

С всяка изминала минута от мача се превръщаш в бъдещото си Аз. Сценарият на живота ти се пише. Камерун вкарва, а ти започваш да се нервираш до такава степен, че не издържаш. Ставаш от канапето. Прекарваш цялото второ полувреме, разхождайки се нервно пред телевизора. Когато гонят втори човек на Камерун, не можеш да слушаш повече.

За последните пет минути клякаш зад телевизора, а звукът е изключен.

От време на време поглеждаш, за да видиш какво се случва, след това се връщаш зад телевизора.

Най-накрая, надзърташ и виждаш, че играчите на Камерун ликуват. Излизаш директно на улицата. Още две деца от квартала правят същото. Всички крещят: „Видяхте ли Камерун? Видяхте ли Камерун?“

В онзи ден ще пламне огън в теб. Камерун е място, което съществува, Томас Н’Коно е човек, който съществува. А ти ще покажеш на целия свят, че Буфон съществува.

Точно заради това стана футболист. Не заради парите или славата. Заради артистичността и стила на онзи мъж Томас Н’Коно. Заради неговия дух.

Трябва да запомниш, че парите и славата не са целта. Ако не се грижиш за душата си, ако не търсиш вдъхновение в неща извън футбола, нищо няма да излезе от теб. Ако мога да ти дам един съвет, той ще е да бъдеш много по-любопитен за заобикалящия те свят още докато си млад. Това ще ти спести, както и на твоето семейство, много главоболия.

Изисква се кураж, за да бъдеш вратар, така е.

Но да имаш кураж не означава да бъдеш арогантен, Джиджи.

В най-тежките дни на депресията ще се случи нещо странно и красиво. Една сутрин ще решиш да разбиеш рутината и да отидеш в различен ресторант в Торино за закуска. Затова ще тръгнеш по различен път през града и ще минеш покрай музей на изкуството.

На рекламата отпред ще видиш надпис „ШАГАЛ“.

Чувал си това име преди. Но не знаеш нищо за изкуството.

Имаш си други неща за вършене.

Трябва да продължиш по пътя си.

Ти Си Буфон.

Но кой, всъщност, е Буфон?

Кой си ти, наистина?

Знаеш ли?

Това е най-важната част от това писмо. Трябва да влезеш в този музей в точно този ден. Това ще бъде едно от най-важните решения, които ще вземеш в живота си.

Ако не влезеш в този музей, а продължиш по пътя си на футболист, на Супермен, ще продължиш да заключваш чувствата си, а духът ти ще бъде сломен.

Но ако влезеш, ще видиш стотици картини на Шагал. Повечето от тях няма да те впечатлят. Някои ще са добри, други – интересни, трети няма да разбираш.

Но тогава ще видиш една въпросна картина, която ще те тресне като гръм.

Казва се „Разходка“.

Прилича на детска рисунка. Мъж и жена си правят пикник в парка, но всичко е магическо. Жената лети в небето като ангел, докато мъжът е стъпил на земята, държи я за ръката и се усмихва.

Като детски сън.

Ще почувстваш нещо извънземно. Ще се почувстваш отново дете. Чувството на щастие и простота.

Чувството да гледаш как Томас Н’Коно боксира топка на 30 метра.

Чувството на това баба ти да те вика от кухнята.

Чувството на това да седиш зад телевизора и да се молиш.

Остарявайки, лесно може да забравим тези чувства.

Трябва да ходиш в музея всеки ден. Това е много важно.

Касиерката ще те гледа странно. Ще те пита: „Не беше ли тук и вчера?“

Няма значение. Влез вътре. Това изкуство ще бъде най-добрият лек за теб. Когато отвориш съзнанието си, вътрешните тегоби ще изчезнат, както жената в картината на Шагал се издига във въздуха.

Наистина, е смешно. Понякога си мисля, че сценарият на живота ни е предварително написан. Случват се толкова много неща, които изглеждат свързани. И това е едно от тях.

Защото когато си млад и още си в Парма, ще направиш нещо арогантно, което ще те бележи. Преди един голям мач ще искаш да покажеш на феновете и съотборниците си, че ти си лидера, че имаш кураж и характер.

Затова ще напишеш на фланелката си нещо, което си видял на чина в училище като малък.

Ще напишеш „Смърт на страхливците“.

Ще си мислиш, че е мотивационен цитат.

Няма да знаеш, че е мото на крайнодесните фашисти.

Тази твоя грешка ще донесе много болка на семейството ти. Но тези грешки са важни, защото ще ти напомнят, че си човек. Ще ти напомнят отново и отново, че не знаеш нищо, приятелю. Това е добре, защото футболът няма да спира да те убеждава, че си специален. Но не трябва да забравяш, че не си по-различен от барман или електротехника, които ще бъдат най-добрите ти приятели цял живот.

Тази поука можеш да си извадиш от депресията. Че не си специален, а че си същият като останалите. Няма да можеш да го осъзнаеш сега, когато си на 17 години, но те уверявам, че да имаш кураж означава да показваш слабости и да не те е срам от това.

Заслужаваш дара на живота, Джиджи. Както всички. Запомни го.

Нещата са свързани по начини, които си твърде млад и наивен, за да разбереш. Единственото, за което съжалявам, е, че не отвори ума си за света по-рано. Но, може би, ти си такъв. На 41 години още ще усещаш горящия огън отвътре. Не искам да ти го казвам, но все още няма да си удовлетворен. Дори когато държиш световната титла в ръцете, чувството няма да изчезне. Докато не изкараш сезон, в който да не допуснеш гол, няма да се успокоиш.

Да, може би, е истина, че винаги си бил такъв.

Спомняш ли си първата зима, в която посети чичо си в Удине високо в планината? Или това е спомен, за който само възрастен човек може да се сети?

Беше на четири години. Беше валяло цяла нощ. Никога преди това не беше виждал сняг. Събуди се и погледна през прозореца и видя сбъдната мечта. Цялата страна беше побеляла.

Излезе навън по пижама и дори не разбираше какво е снегът. Но не се поколеба. Погледна пряспата и какво направи? Замисли ли се? Почуди ли се? Влезе ли вътре, за да си вземеш якето?

Не, скочи директно в нея. Безстрашен.

Баба ти крещеше от вътре: „Джанлуиджи!!!!!! Не! Не! Не!“

Беше подгизнал и се кикотеше.

След това цяла седмица боледува.

Но не ти пукаше.

Без да се замисляш. Директно в снега.

Това си ти.

Ти си Буфон.

Ще покажеш на света, че съществуваш.

vlastta.bg