575 години от битката при Варна за освобождението на християнския Изток

Битката край Варна, наречена „битката на народите“, е една от най-важните, мащабни полесражения на Средновековието. Тя по принцип е последният кръстоносен поход и има дългосрочни последици за историята на Югоизточна Европа, като я превръща в тотално подвластна на Османската империя територия. От едната страна на сражението е близо 50 000-ната армия на султан Мурад II, a от другата – обединените сили на Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, както и български контингент на Фружин Шишман. Тази широка коалиция е водена от Владислав III Ягело, Янош Хунияди, Влад II Дракул, Фружин Шишман, бан Талоци и възлиза на 25-30 000 души.

Предисторията на битката започва от все по-смелите набези на Османската империя, на върха на мощта си, към Централна Европа. До този момент тя почти изцяло владее Балканите, но прави настъпления към Влашко и Унгария. С благословията на папа Евгений IV, поел и Константинополската църква, се създава голяма християнска коалиция. Мурад II се оттегля в полза на сина си Мехмед и в това коалицията вижда знак да поднови несполучливия опит от 1443 г., известен като Първи кръстоносен поход на Владислав III. Мурад обаче е привикан обратно от сина си и османската армия бързо се мобилизира, щом християните преминават Дунава при Оршова. Походът запазва движение с неустойчив успех в Северна България като крайна точка за решително сражение се оформя крепостта Варна.

На 10 ноември, 1444 г. съюзническата християнска армия, предвождана от полско-унгарския крал Владислав ІІІ Ягело, се среща за решително сражение пред Варна с османските войски на султан Мурад ІІ. Първи атакуват турците. След променлив успех християните постигат превес – към средата на деня двата османски фланга са отблъснати назад. В най-решителната точка на битката, с 500 рицари зад себе си, кралят се спуска в атака срещу 10-хилядния еничарски център, охраняващ султана. Въпреки героизма на краля и неговите бойци, кралският отряд е разбит, а кралят – посечен от еничарски части.

Трупът на Владислав, наречен впоследствие Варненчик, е опозорен публично, което допълнително деморализира войската. Януш Хуняди успява да изтегли остатъците от съюзническите войски. До смъртта си той провежда още няколко кампании срещу османските турци, като се превръща в един от основните двигатели на антиосманската съпротива.

При Варна загиват 10 хиляди българи, унгарци, поляци, чехи, словаци, хървати, босненци, румънци, рутени и рицари кръстоносци. Това е тежко поражение за християнска Европа и утвърждава османската власт в Югоизточна Азия още столетия напред.