Военна история: Англо-зулуската война

На 11 януари 1879 г. британската армия преминава река Бъфало, границата между британската провинция Натал и независимото африканско кралство Зулу. След отказа на краля на Зулу Четшуао да се подчини на обиден британски ултиматум, британската армия се готви за поход към столицата Улинди с цел да победи и анексира кралството Зулу.

Войната в Зулу от 1879 г. не е официално обявена от правителството на британския премиер Бенджамин Дизраели. Вместо това е дело на амбициозен колониален чиновник, сър Хенри Бартъл Едуард Фриър, върховен комисар за Южна Африка. В опит да принуди различните държави от Южна Африка да станат британска конфедерация (която ще се състои от управляваната от Великобритания Кейп колония, Натал и бурските републики Трансваал и Оранжевата свободна държава), Фриър е започнал политика на анексиране на местните африкански племенни държави. През по-голямата част от века британците са се борили с племената Xhosa които се намират между тяхната колония Кейп и Зулуланд. Последното от тях е покорено през 1878 година.

Сега Фриър насочва вниманието си към кралството Зулу. Освен амбициите, съществуването на независима и силно войнствена държава като Зулу, споделяща няколкостотин мили отворена граница с британската територия, е нестабилна и в крайна сметка нетърпима ситуация за колониалното правителство в Кейп.

Основани от военния гений Шака през първите десетилетия на 19-ти век, зулусите са народ, толкова отдаден и организиран за война, колкото римляните или спартанците от древността. Всеки мъж зулу принадлежи към един от полковете (amabutho) на 35 000-та армия (impi). Те са настанени по цялата земя в полкови краали (села), готови да бъдат повикани при нужда. На младите зулуски мъже е забранено да се женят, докато не „измият копията си“ в кръвта на врага. Затова и зулусите са винаги във война с някой от съседите си. Такава войнствена нация, обитаваща неохраняваната граница на техните територии Натал и Трансваал, е твърде голям риск за сигурността на британското правителство.

ЧЕЛМСФОРД НАПАДА

Британската армия, нахлула в Зулуланд, се състои от 7800 души, разделени на 3 колони. Полковник (по-късно фелдмаршал) сър Евелин Ууд от 90-ата лека пехота с една колона се отклонява към северната част на Зулуланд. Полковник сър Чарлз Пиърсън от 3-ти пех (The Buffs) атакува от югоизток, най-близо до брега. Основният удар, близо 4000 души, трябва да бъде направен от „Централната колона“, ръководена лично от британския главнокомандващ сър Фредерик Август Тесигер, 2-ри барон Челмсфорд.

Тази сила се състои от 24-ти пехотен полк (2-ри Уорикширски полк *), ескадра на Императорската монтирана пехота и на Нюкасълските конни стрелци, както и части от Наталското опълчение и Кралската артилерия.

След като прекосява река Бъфало при мисионерската станция Rorke’s Drift, колоната на Челмсфорд бавно напредва. Девет дни след нашествието Централната колона е напреднала само 10 мили в Зулуланд; На 20-ти януари те достигат отличителната могила на Исандлвана („Клечещият лъв“). Там Челмсфорд прави лагер по полегатите и склонове.

Противно на собствените си общи указания към всички колони в навечерието на инвазията, Челмсфорд не успява да нареди дори елементарна отбрана около лагера. Вместо това той изпраща разузнавачи да търсят армията на Зулу, за която подозира, че наближава, и започва да чака.

Зулусите наистина идват.

Като разбира за нахлуването на британците в неговото царство, крал Четшуао изпраща армия от около 24 000 воини, командвани от двама кралски принцове от Зулу (Индунас). Неговата заповед е проста: „Вървете бавно, атакувайте призори и изяжте червените войници. Неоткрити от скаутите на Челмсфорд, зулусите затварят обръча около Централната колона в Исандлвана.

На 18-ти, 4000 войни са отделени от основната част, за да атакуват колоната на Пиърсън на югоизток. Останалите 20 000 се приближават до армията на Челмсфорд.

На 21 януари 1879 г. британски конни отряди се сблъскват със сили на Зулу на изток. Мислейки, че това е основната част от армията на зулусите, лорд Челмсфорд взима решение да тръгне на разсъмване на следващия ден в преследване, с намерението да намери зулусите и да ги вкара в битка без да знае, че това е отделената сила, която се движи на изток, за да атакува колоната на Пиърсън; и че основната армия на Зулу се движи към базовия му лагер в Исандлвана.

Бойното поле при Исандлвана

На разсъмване на 22 януари Челмсфорд напуска лагера в Исандлвана, като взима със себе си 2-ри батальон от 24-ти полк, заедно с конните стрелци и няколко оръдия. За да защити своя лагер и провизиите си, той оставя в Исандлвана приблизително 1400 души, включително 1-ви батальон от 24-ти полк и отделена рота от 2-ри батальон, заедно с батарея от полеви оръдия и инженерна рота, под командването на полковник Хенри Пюлейн.

В 11 часа сутринта група конни стрелци, водена от лейтенант Чарлз Рау, разузнавайки на север, забелязват няколко момчета от Зулу, които бягат. Преследвайки ги, те стигат до долината отвъд и виждат 20 000 воини от армията на Зулу!

След като тяхното присъствие е открито, зулусите незабавно започват бързо настъпление към Исандлвана, преследвайки хората на Рау. Батальон от Наталската кавалерия, воден от подполковник Антъни Уилям Дърнфорд, излиза на помощ на Рау и се опитва да забави напредващите Зулуси,които те все още смятат че движат срещу тила на Челмсфорд, а не срещу собствената им позиция.Дърнфорд се натъква на бързо настъпващия ляв „рог“ на Зулу „импи“, около 6000 души, и неговите сили започват отстъпление обратно към лагера си плътно преследвани.

Зулусите са известни със способността си да напредват с техният ядящ километри бяг. Тяхната издръжливост е такава, че те могат да поддържат това темпо в продължение на часове, в крайна сметка изпреварвайки конници, чиито коне не могат да поддържат толкова продължително темпо. Дърнфорд и хората му успяват да изпреварят преследващите ги зулуси и да пристигнат вдясно от набързо оформящата се британска линия, образувайки огнева линия сред останалите местни сили.

ТАКТИКА И ЗАБЛУДИ

Зулусите атакуват британската позиция при Исандлвана в традиционната им формация „Рогата на бивола“: център (главата) за фиксиране на врага, две крила (рогата), за да го обгърнат, и резерв (слабините) за укрепване, където необходимо.

Както показва диаграмата по-горе, когато се осъществи контакт с врага, главата и рогата напредват към него. Във втората фаза главата отстъпва, примамвайки врага напред. Нейните воини подсилват рогата и оформят ставите между тях и слабините, които сега се ангажират фронтално с врага. В последната фаза рогата обгръщат врага, който вече е обкръжен и унищожен. Това са много сложни тактики за „племенна“ армия. С такива методи Шака успява да създаде най-добрата и смъртоносна местна армия в Африка.

Докато зулуските импи приближават британския лагер, Пюлейн вижда първо десния рог на зулуската формация, идващ над хълм вляво от него. Оценявайки тази сила на 4000 души и все още не виждайки останалата част от идващите зулуци, той изпраща съобщение до Челмсфорд (получено от генерала между 9:00 и 10:00 ч.), че тази сила може да се опита да нападне тила му. За да предотврати това, Пюлейн изпраща всички роти от 24-ти полк в удължена огнева линия пред лагера; в опит да фиксира и задейства зулусите на разстояние с огнева мощ.

Британският пехотинец през 1879 г. носи пушка Martini-Henry. Тежаща 3,6кг, 49 инча, тя е пушка с голям калибър (.45), способна на смъртоносен и продължителен огън до 1800 ярда. Ако врагът се приближи наблизо, тя има байонет с цокъл с дължина 20,4 инча. „Мартини-Хенри“ е първото оръжие със задно пълнене на британската армия и обучен войник може да стреля на всеки 6 секунди. Наскоро въведено в експлоатация и британското военно командване има много високи очаквания относно неговата ефективност.

„Склонен съм да мисля, че първият допир с Martin-Henry ще бъде такава изненада за зулусите, че те няма да бъдат толкова страховити след първите усилия.“

Самите зулуси презират огнестрелното оръжие. Отдавна запознати с дулните мускети на белите,те не са впечатлени от липсата на точност и относително бавната скорострелност. Етиката на тяхната воинска култура е в противоречие с огнестрелните оръжия.

Основното оръжие на зулуския воин е iklwa (по-късата, по-тежка зулуска версия на лекото хвърлящо копие на племето Банту- assegai и голям овален щит, изработен от кравешка кожа. Тактиката, въведена от Шака, изисква зулусите да се сблъскат възможно най-бързо с врага и използвайки щита си, за да закачат и издърпат вражеския щит от пътя, за да могат след това да удрят оголената мишница или лявата страна на опонента си.

Британските пушки и щикове поставят зулусите в изключително неблагоприятно положение,но скоростта, с която те успяват да затворят дистанцията с британците, е направо шок за стрелците на Челмсфорд; по-късно и двете страни се научават да зачитат тактиката на другия и предприемат мерки за справяне с нея. От своя страна Зулусите се научават да лежат ниско и да се втурват напред, само където теренът ги прикрива от огъня на британските пушки. Британците скоро откриват, че най-добрият начин да се справят с бързия прилив на зулуската вълна импи се крие в издигането на укрепени постове или в битка зад прегради, които забавят или спират настъплението на зулу, давайки време на стрелците да ги окосят.

Но при тази първа среща на 22 януари 1879 г. под скалната формация на Исандлвана, нито една от страните не преценява ясно силните страни на опонентите им. Зулусите се втурват стремглаво в към линията на британските стрелци, които могат да повалят воин на хиляда ярда,а войниците в червени униформи на Пюлейн,които се придвижват напред в разтеглени линии на открит терен, не предполагат, че не могат да държат бързо движещите се маси на Зулу на прицел на такова разстояние.

И двете страни са неприятно изненадани.

ЗАРАДИ ЕДНА ОТВЕРТКА

С наближаването на утрото „главата“ и десният „рог“ на армията на Зулу се ангажират с британските защитници под „Клечещия лъв“.

Огънят на британските войници в червени униформи е толкова масиран, че през първите два часа зулусите наистина са притиснати, а техните воини са принудени да лежат по корем под дъжда от горещо олово. Левият рог на формацията на Зулу се движи към британския десен фланг, принуждавайки Пюлейн да изтегли линията си по-близо до лагера. Сега 2-те оръдия, останали в лагера, се присъединяват към огъня. Моралът сред британците остава висок, тъй като напредването на зулу изглежда спряно.

В този решаващ момент,обаче по закона на Мърфи,който казва, че всичко, което може да се обърка, ще се обърка и то във възможно най-лошия момент,нещата се оплескват. В случая липсата на една отвертка (и един прекалено старателен офицер) обричат защитниците на Исандлвана.

Тъй като запасите от боеприпаси на огневата линия започвст да се изчерпват (всеки войник носи само 60 патрона в торбичката с амуниции), бегачи са изпратени обратно от взводовете на огневата линия до вагоните за снабдяване по-нагоре по склона, в задната част на лагера.

Там става голяма каша.

Хиляди допълнителни патрони за пушки се съхраняват в тежки дървени кутии, качени на на товарните коли. Те са заковани за транспортиране със здрави железни винтове, а не с обикновени пирони. По някакъв начин, колкото и невероятно да изглежда в ретроспекция,отвертките, необходими за отварянето на тези сандъци са забравени и липсват.

Съвременна възстановка на битката при Исандлвана: тук отряд стрелци от 24-и пехотен с пушки Мартини-Хенри. Стрелкови линии като тази, разположени в удължена линия през склоновете, за известно време успяват да спрат масите на зулуските импи

Когато бегачите идват за боеприпаси, те виждат един неистов помощник-интендант, който отчаяно се опитва да отвори сандъците с патрони. Ситуацията се влошава още повече от бюрократичната суетливост на интенданта на батальона, който иска бегачите да се върнат в ротите си по линията и да получат писмено разрешение от командващите ги офицери за получаване на боеприпаси от склада му! В крайна сметка сандъците са разчупени с изстрели, но това, заедно с разстоянието от снабдителните вагони в лагера до огневата линия по-надолу по склоновете, забавя войските да получат жизнено необходимите амуниции.

Докато този театър на абсурда се разиграва във вагоните за доставка, ротите на огневата линия започват да изчерпват боеприпасите . Когато усещат намаляване на силата на огъня, зулуските воини се надигат и се втурват напред. Докато „главата“ задържа британската линия, построена пред лагера, левият и десният рог се втурват от двете страни, заплашвайки британските флангове.

Пюлейн е поверил фланговете на местните нередовни наталски войски, африканци, обучени и организирани по европейски начин. Те са вербувани най-вече от мъже от племето Xhosa, чиито бащи и дядовци са били жертви на зулусите, още преди да станат поданици на Британската колония Крйп. Те са пораснали с приказките за силата на зулусите и страха направо ги парализира. Тъй като воините от Зулу сега им се нахвърлят, повечето развалят линията, дезертирайки от позициите си в панически бяг. Дърнфорд, който се бие заедно с щаба си, е посечен, а тялото му по-късно е намерено да лежи близо до вагон, заобиколено от телата на хората му.

Тъй като фланговете му се срутват и основната му линия е с малко боеприпаси, позицията на Пюлейн бързо се влошава. Обградени от зулусите, роещи се по фланговете им и в тила им, хората от 24-ти полк набързо сформират отрядни, взводни и ротни карета, където могат. Сраженията са отчаяни и свирепи, щик срещу щит с необработена кожа и iklwa пронизващо копие. Мъжете на 24-ти са смели и добре обучени. Стоят твърдо, държейки се колкото се може повече. Но цифрите скоро си казват своето, тъй като островчетата от червени войници са заляни от вълната Зулу.

Докато неговите хора загиват около него, нещастният Пюлейн дава заповед на 36-годишния лейтенант Тейнмут Мелвил да избяга с Цветовете на кралицата (националното знаме на страната, обшито със златен плат и с отличителните знаци на полка, поставени в центъра), за да предотврати залавянето му. Оттегляйки се в палатката си, Пюлейн сяда да състави писмо, евентуално до семейството си или може би да направи скица на доклада за поражението на Челмсфорд. Преди да успее да завърши, воин на зулу нахлува в палатката. Пулейн вдига служебния си револвер и стреля, ранявайки войника във врата, но самият той е смъртоносно намушкан. Той умира, без да е направил големи грешки според днешните мерки. Но той става жертва (както и командването му) на верига от погрешни преценки и грешки на другите. Струва си да се отбележи, че в битката това, което често води до катастрофа, не е това, което не знаете: това е, което смятате, че знаете, но което се оказва неправилно.

Мелвил който носи знамето и друг лейтенант, Невил Когил, временно избягват от клането. Яздейки усилено към реката, те са преследвани плътно от зулусите. Там те са хванати при опит за преминаване на реката и двамата са убити. Знамето пада в реката, и е извадено десет дни по-късно.

Около 2:29 часа този следобед се случва слънчево затъмнение, което по подходящ начин затъмнява бойното поле. Битката при Исандлвана е приключила и 1300 британски и местни войници лежат убити на полето. 1-ви батальон на 24-ти пехотен полк е престанал да съществува. Зулусите, каквато е традицията им, отварят коремите на всички паднали; да позволят на душите на мъртвите, за които те вярват, че живеят в корема на човек, да бъдат освободени, за да отидат в отвъдното, вместо да останат и да преследват бойното поле.

Това е страшната ледка, която посреща Челмсфорд, когато в късния следобед той се връща в Исандлвана: лагерът му е разграбен и унищожен, обезобразенените тела на хората, които е оставил там, са разпръснати по склоновете. Труповете им лежат в взводове и ротни групи, както са паднали, борейки се до края. Във вагоните за снабдяване са намерени тела на войници, със забит нож в гърба, убити при опит за отваряне на отчаяно необходимите каси с боеприпаси.

Това е най-тежкото поражение, претърпяно от британската армия от местни воини след катастрофалното отстъпление на Елфинстоун от Кабул по време на Първата афганистанска война, преди повече от тридесет години.

Изкупление при RORKE’S DRIFT

Преди да прекоси река Бъфало в Зулуленд, Челмсфорд създава склад за снабдяване в мисионерската станция в Rorke’s Drift. Това депо се охранява от около 140 души от 2-ри батальон на 24-ти, включително мъже, оставени там в импровизираната болница, които са твърде болни, за да продължат марша с основната колона. Те са командвани от двама лейтенанти: Джон Чард, инженер,останал там, за да построи мост през реката, и Гонвил Бромхед, аристократичен професионалист, който по това време вече е почти глух. Тези двама неопитни офицери с нищожна сила от войници в червени мундири скоро ще участват в една от най-известните битки във Великобритания.

Към 15:00 ч. до Rorke’s Drift стига новината за катастрофата при Исандлвана и че силите на Зулу вероятно са на път да довършат гарнизона. Чард, старшият от двамата офицери, поема командването и бързо се заема да укрепи иначе беззащитната позиция. Работейки бързо, защитен периметър и вътрешни редути са изградени от торбички за поща, ссндъци за доставка и преобърнати вагони. Този периметър включва склада, болницата и здрав каменен краал. Сградите също са защитени, с вратички (дупки за стрелба), пробити през външните стени и външните врати, барикадирани с мебели.

Приближаващата се сила от 3 000 до 4 000 воини на Зулу се състои от женени мъже на възраст между 30 и 40 години, заедно с множество млади неженени мъже. Никой от тях не е участвал в боевете при Исандлвана: след като са били назначени в „слабините“ или резерва на формирането на Зулу в Исандлвана, им е било наредено да преминат около британския ляв фланг. Зулусите стигат до Rorke’s Drift в 16:30 ч., след като преминават около 20 мили от сутрешния лагер, който са напуснали около 8 часа сутринта. През следващите 11 часа те подлагат британците на непрестанни нападения; всичко това свидетелств за решителността и физическата издръжливост на зулуските воини.

През останалата част от следобеда на 22 януари зулусите опитват нападения срещу различни точки на британската позиция, подкрепени от стрелба с пушки от височината горе от воини, въоръжени Мартини-Хенрис, взети от мъртвите при Исандлвана. Повечето от техните атаки са насочени срещу северната страна на укреплението, докато стрелбата с пушка е насочена срещу защитниците на южната стена.

Всички нападения са отблъснати. Няколко успяват да проникнат в периметъра, но са бързо ликвидирании от летящи отряди от резерва.Без място за отстъпление британските защитници се бият с отчаяна смелост и желязна решителност. Чард и Бромхед осигуряват образцово командване. (Впоследствие и двамата офицери са удостоени с Виктория Крос, най-високата британска награда за доблест.)

Естеството на защитата е такова,че зулудите не са в състояние да се възползват от числеността и да залеят защитниците, както в Исандлвана. И за разлика от по-ранната, по-голяма битка, тук британците имат укрепена позиция и повече от достатъчно боеприпаси, които са лесно достъпни.

Зулусите нахлуват в горящата сграда на болницата около 18:00ч.където се развива ожесточена борба под пламтящия сламен покрив. Пациентите, които са в състояние да стоят, държат зулусите на разстояние, докато други пробиват дупки през вътрешните стени, за да позволят евакуация. Героичните действия на двама редници, Хенри Хук и Джон Уилямс по време на тази най-отчаяна част от битката, спечелват и на двамата войници Виктория Крос.

Битката бушува през цялата нощ, като приключва около 2 часа сутринта. През следващите два часа, до 4 часа сутринта, британците са обстрелвани с пушки от хълмовете над тяхната позиция; светлината от горящата сграда на болницата ги превръща в добри мишени.

Когато зората озарява източното небе, защитниците в Rorke’s Drift установяват , че зулусите са се оттеглили. Скаути са разпратени да разузнават, да събират оръжия и (когато бъдат намерени) да „довършват“ ранените от Зулу. Тези дейности са прекъснати и британците са силно изплашени, когато около 7 часа сутринта зулусите изведнъж се появяват отново на билата на хълмовете по-горе. Изтощените британци се втурват отново да оправят позициите си, очаквайки поредното нападение.

Но атака не последва. След кратко време зулусите си тръгват,този път завинаги.

Битката при Rorke’s Drift е приключила.

Британците загубват само 17 мъртви; макар че почти всеки един от тях има някаква рана. Всички са изтощени, след като са се били повече от десет часа и почти са изчерпали боеприпасите: от 20 000 патрона в резерв в мисията остават само 900; стрелците са изстреляли удивителните 19 000 патрона в успешните си усилия да отблъснат атаките на Зулу.

Броят на мъртвите зулу се оспорва. Официалното статистика е 351,но други свидетели смятат мъртвите (включително ранените и доубити Зулу до 600. Несъответствието в жертвите между британците и техните нападатели е драматично.

Героизмът на защитниците води до присъждането на 11 Кръста Виктория за доблест; най-много получавани от един полк в едно действие. Дадени са и още четири медала за отлично поведение. Странно, лорд Челмсфорд е недоволен от големия брой награди, дадени на ветерани от защитата на Rorke’s Drift. „Чудовищно е да правиш герои от онези, които, затворени в сгради в Rorke’s Drift, не са могли да избягат и така са се борили като плъхове за живота си, който иначе не са могли да спасят“. Кисело отражение на командир, чиито решения са довели до едно от най-големите поражения на Великобритания от местни племена, коментирайки мъже, които са дали единствената причина на страната си да отпразнува катастрофалното нашествие на Челмсфорд в Зулуланд.

Войната продължава. Макар че са принудени да отстъпят временно от Зулуланд, британците са снабдени и подсилени до май същата година и се завръщат, за да победят в крайна сметка зулусите и да завземат страната им. От своя страна след започването на войната в Зулу и по-късно полагането на основите на Първата бурска война, сър Хенри Бартъл Фриър е извикан и свален от власт на следващата година (1880).

През май 1879 г. подсилената армия на Челмсфорд се завръща в Исандлвана и погребва останките на загиналите.

Но на 22 януари 1879 г. британците претърпяват едновременно унизително и скъпо поражение; и героична и изкупителна победа.

ПОУКИ

Както при всяка битка и кампания, има уроци, които трябва да се научат.

В Исандлвана Челмсфорд допуска фатална грешка, като разделя силите си пред лицето на врага. Без подходящо разузнаване и без да знае за разпорежданията на врага или за точните му намерения, той отнема половината от армията си за „преследване на диви гъски“ от лагера си сутринта на 22-ри. Той напуска един добре организиран лагер. Но противно на собствените си заповеди, дадени в началото на инвазията, той не успява да издигне никакви прегради или други защити за своя лагер. Всички тези грешки могат да бъдат обяснени с пълната снизходителност както на Челмсфорд, така и на британските власти като цяло, които подценяват опонента си и надценяват собствените си възможности.

Поразителното е, че това поражение от местните племена става само 3 години след подобна катастрофа и по много от същите причини като в Северна Америка: поражението и смъртта на Къстър в битката при Литъл Бигхорн.

За разлика от британците,зулусите знаят къде точно се намират враговете им и държат силите си концентрирани. Използвайки терена и бързото придвижване в своя полза, те постигат стратегическа изненада, като незабелязано пристигат на съвсем близко разстояние от британския лагер. Когато са открити от британски конни отряди, те незабавно преминават към добре координирано и бързо нападение, постигайки и тактическа изненада.

Всички тези грешки на британците и постиженията на зулусите все още биха могли да бъдат опровергани от превъзходната огнева мощ на британските стрелци, ако не беше неразбираемо глупавата липса на подходящи инструменти от обоза,което лишава британските войници от налично снабдяване с боеприпаси в критичен момент от битката.

От Rorke’s Drift могат да се направят различни изводи.

Първото нещо което британците ще научат и ще използват при успешното си проникване в Зулуланд по-късно същата година, е, че мобилността и масата на Зулу се посрещат най-добре зад укрепена позиция или добър отбранителен терен. Това, че са изправени пред враг, който може да маневрира почти толкова бързо, колкото кавалерията на открито, в най-добрия случай е сложно.

Второто е, че при подходящо снабдяване с боеприпаси постоянният огън на британски стрелци, въоръжени с пушки Мартини-Хенри, може да поддържа достатъчно плътен огън, за да опустоши масираните вражески атаки. Ако има време да го направи.

За потомците, Rorke’s Drift дава урок за силата на отчаянието. Нямайки начин да се оттеглят или да се предадат, британците са принудени да се бият с много по-голяма решителност и смелост, отколкото обикновено се срещат дори в най-добрите битки с мъже, изправени пред безнадеждни шансове. Със сигурна позиция, изобилие от запаси и увереност както към себе си, така и към своите офицери, мъжете на 24-ти завинаги си осигуряват мястото в аналите на британското военна история.