Стремежът да се поддържат максимално добри отношения със съседите е похвален и трябва да бъде подкрепян. За съжаление, този стремеж не е гаранция за постигане на добри взаимоотношения. Поведението на Анкара във връзка с арогантното предизборно изявлление на външния министър Мевлют Чаушоолу е само още едно доказателство за това.
Арогантността и неуважението и към партньори,
и към съперници са дълбоко присъщи на международното присъствие на Турция не от вчера и онзи ден. Но при настоящия режим в Анкара тази арогантност придоби статут на основен принцип в отношенията с външния свят. Българското правителство положи много усилия да посредничи между ЕС и Анкара. София направи трудно приемливи компромиси със своите отговорности и принципи за да удовлетвори претенциите на Анкара. Някои от тези компромиси бяха недопустими. Оправданието за тях – доколкото може да съществува – бе фокусирано върху необходимостта да се съхрани националната сигурност и да се поддържат максимално добри отношения със своенравния и непредвидим водач на днешната турска държава.
Днес очевидно трябва да си припомним старата максима, че достлукът на хора като Ердоган е „на коляното“ – винаги може да бъде изхвърлен или прекратен. Не зная дали в разработването на сложната материя по Закона за вероизповеданията е имало директни внушения към българските институции от страна на Анкара. Българското правителство отрича това. Не може да бъде отречен обаче силният полу-публичен натиск, който ДПС упражни за да бъдат ако не опростени, то поне да бъдат отложени дълговете на главното мюфтийство към държавата. Законът бе приет с клауза, допускаща външно финансиране на изповеданията, с което до голяма степен бе
компрометиран първоначалният му замисъл
Смисълът на този закон бе да ограничи, по възможност – да премахне практиката изповеданията в България да бъдат контролирани от външни сили. Това е особено важно в случая с ислямското вероизповедание, в което турското министерство на религията – Дианетът – упражнява пряк контрол от десетилетия, включително с безотчетно към българската държава финансиране. От 30 години в България шетат и емисари на фундаменталистки фондации и движения, които подкупват и манипулират съзнанието и поведението на мюсюлмани, особено от уязвими социални общности. Българската православна църква също категорично протестира срещу ограниченията на външното финансиране.
Сигурно са много сладки сребърниците от Москва,
които превръщат синодалните старци в покорни послушници на чужда воля.
Законът за вероизповеданията и неговите политически последствия още веднъж демонстрират неутешителната геополитическа реалност, в която се намира България. Ние сме изправени пред все по-координираните амбиции на двете регионални империи – Русия и Турция, решени да наложат своя контрол върху България и Балканите, независимо от нашата принадлежност към ЕС и НАТО. Спорно е коя от двете империи е по-безпринципна и по-нагла в своите властови амбиции. Съседството ни с Турция обаче ни поставя в особено незавидна и уязвима позиция, особено когато силният човек в Анкара реши да изтърси „достлука“ от коляното си. Единственото спасение на България, попаднала между челюстите на възродените имперски амбиции на Анкара и Москва е да повишава своята стойност като съюзник в рамките на западния съюз – на евроатлантическата общност. Сами сме безпомощни – заедно с НАТО и ЕС сме силни. Затова трябва да спрем да рисуваме детски рисунки с платноходки и слънца над Черно море и да си дадем ясно сметка, че сме под натиска на арогантни и безмилостни имперски властолюбци, които се респектират само от сила. Колкото по-силни сме в НАТО, колкото по-трудно преодолима е нашата позиция и ценност като съюзник в НАТО – толкова по-сигурни ще бъдем, толкова по-защитен ще бъде националният ни интерес.
Очаквам някой да ми напомни, че Турция е член на НАТО – т.е. съюзник на България. За съжаление, статутът на Турция в НАТО става все по-проблемен от гледна точка на демонстрираните от Анкара амбиции и дългосрочни интереси. Включително и в очевидния избор на партньор в лицето на Путин – твърде често против позициите на европейските и североамериканските атлантически партньори.
P.S.През 2005 г. бях на посещение в Анкара и участвах в заседания на техни аналитични институти, свързани пряко с държавата.(Там независими институти няма.) Първият въпрос, който ми зададе посланик Мурат Билхан – тогава директор на института SAM – беше: „Защо разрешавате на САЩ да създават свои бази в югоизточна България. Чуждото присъствие тук ни застрашава – и нас, и вас?“ Отговорих му: „Г-н посланик, основните предизвикателства пред българската национална сигурност идват от две страни – от Москва и от Анкара. Базите на САЩ са присъствие, което слага буфер между нашата сигурност и вашите амбиции.“ Билхан не ми отговори нищо – преминахме към други теми на разговор.
Автор: Огнян Минчев
Източник: Фейсбук
Заглавието е на редакцията
