На 4 декември 1979 г. света напуска Петя Дубарова. Ненавършила 18 години, младата българска поетеса се самоубива в дома си в Бургас.
Родена е на 25 април 1962 г. Започнала е да проявява своя талант в литературата още в най-ранна възраст. Първите ѝ произведения са публикувани във вестниците „Септемврийче“ и „Народна любов“.
Нейното творчество изразява душата на младата поетеса, която е чиста и невинна по детски. В стиховете си тя възхвалява морето, слънцето, дъжда, небето, птиците и свободата на духа. Тя е била толкова ярка с личността си, че няма човек, който да се е докоснал до нея и творчеството ѝ, а да не е отнесъл поне частица от тази светлина със себе си.
Но както повечето велики личности в света, съдбата на Петя Дубарова се оказва трагична. На 4 декември 1979 г., когато е била едва на седемнадесет, тя се самоубива в дома си със сънотворни хапчета. Оставя мистериозна бележка, която през годините много хора са се опитвали да разтълкуват, но тя все още си остава загадка.
Последните думи, които е написала Петя са:
Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
Тайна
Съществуват няколко версии за причината за вземането на това съдбоносно решение, което се оказва последното в живота на поетесата. Едното предположение е, че тя се е самоубила, заради несподелената любов, която изпитвала към шведа Пер, с който се запознала на една дискотека в курорта Боровец.
Други казват, че може би е сложила край на живота си, заради комсомолско обвинение за саботаж в една фабрика, където Петя е работила. Друга възможност е тази, че просто нежната и чувствителна душа на поетесата не е била способна да понесе цялата несправедливост на този свят и неправилния път, по който е тръгнало да върви човечеството. Все пак, можем само да гадаем какво е довело това момиче до фатален край.
Днес Петя Дубарова, макар и посмъртно, е емблематична личност сред поетите, които са завещали своето творчество на България. Всеки, който желае, може да посети къщата-музей, която се намира в Бургас. Постройката е реновирана, но атмосферата, която може да се усети сред вещите в стаята на поетесата е непокътната.
ДА СЪМ СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват “Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.”
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
1978г.
ПОЕТ
Попитай детето: „Какво е живота?”
И вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.
„Какво е животът?” – попитай младежа.
Ще чуеш: „Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!”
А старецът грохнал ще каже горещо:
„Обичам живота красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен.”
Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
„Животът, това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта.”
1975г
vlastta.bg
