Книгите на Никос Казандзакис притежават едно особено свойство, присъщо на простите и гениални истории. Усещаш уюта на думите и искаш да прегърнеш героите, да заживееш с тях, да гледаш морето по цял ден, дори и през зимата. И понякога, когато много те боли, или пък душата ти лети от щастие, внезапно скачаш да изтанцуваш едно сиртаки, благодарение на великата музика на Микис Теодоракис.
Животът на Казандзакис прилича на бурно море. Той никога не получава Нобел (изгубва с една точка от Камю, който твърди, че Никос е заслужавал наградата „сто пъти повече“). В годините получава общо девет номинации за най-престижната литературна награда и досег до голямото кино. Филмът, базиран на романа „Алексис Зорбас“, печели три награди и има цели осем номинации. Едва ли някой ще може да забрави пясъчния Антъни Куин и един от най-добрите танци в историята.
Някъде между големите успехи и писането се случват и катаклизми в личния живот на писателя – развежда се с първата си съпруга, с която са заедно над 15 години, и избира да бъде с Елини, неговата истинска слабост. Двамата имат дълга връзка по време на брака му, пътуват много и прекарват едни от най-хубавите си моменти заедно. Именно Елини е тази, която страстно помага на съпруга си в преписването на ръкописите. След смъртта на Казандзакис тя се заема и с писането на биографията му. Дали има друга чувствителност на света, освен женската, която е в състояние да обхване всички нюанси от душата на Казандзакис? Може би, някъде, на някой бял плаж, където живеят боговете.
Вечното гръцко момче си отива от този свят на 74 години, оставяйки на надгробната си плоча най-запомнящата се епитафия:
Не се надявам на нищо. Не се страхувам от нищо. Аз съм свободен.
Нищо, че дори смъртта му не дава покой на тукашните изтерзани души. Православната гръцка църква не допуска тялото му да пристъпи прага ѝ.
„Тъй като нямам договор с определен срок с живота си, отпускам спирачката, когато стигна при най-опасната стръмнина. Животът на всеки човек е една железопътна линия, с нагорнища и надолнища, и всеки разумен човек пътува по нея със спирачка; ала аз, и в това се състои моето достойнство, началство, съм захвърлил отдавна спирачката си, защото не ме плашат мен карамболите; карамболи наричаме ние, работниците, дерайлирането. Да пукна, ако обръщам внимание на карамболите, които правя; ден и нощ препускам с пълна пара, правя си кефа, па макар и да се пребия и да стана на парчета. Какво губя? Нищо. Та нима, ако карам умната, няма пак да се пребия?! Ще се пребия. Тогава – огън бий!“
„Почувствах още веднъж колко простичко и достъпно нещо е щастието: чаша вино, печен кестен, звуците на морето. Нищо повече.“
„Ако бях огън, щях да горя. Ако бях дървосекач, щях да сека. Но съм сърце и затова обичам.“
„Истинската жена, да го знаеш, повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която получава от мъжа.“
„Който може да легне с една жена и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш – погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в Ада!“ – Ако съществува Ад, ще отида в Ада, и то по тая причина. Не защото съм крал, убивал, изневерявал, не, не! Това не е нищо, Господ прощава тези неща. Ала ще отида в Ада, защото онази нощ една жена ме очакваше в леглото си, а аз не отидох…“
“Имаш четка, имаш цветове – нарисувай си рай.”
