Connect with us

Водещи новини

Какъв е произходът на военните звания

Публикувана

на

Всеки любител на военната история неминуемо се е сблъсквал с различните военни звания, наричани още рангове или чинове. Те служат за определяне на йерархията във въоръжените сили на всяка една държава. Макар в отделните езици да съществуват специфични названия, има и такива, които са се наложили трайно в европейската армейска традиция. В рамките на Северноатлантическият пакт (НАТО), към който България принадлежи, съществува обща система на званията, която служи за унифициране на различните наименования в чиновете на базата на една уеднаквена, стандартизирана йерархия. Въпреки това отделните армии запазват своите наименования на отделните рангове.

В следващите редове ще проследим откъде идват имената на военните звания в българската армия. За по-удобно ще започнем от най-ниския чин към най-високия.

Редник – думата има доста буквално значение и произлиза от думата редица. Това са войниците, съставляващи редовете на армията, заемащи най-ниското стъпало в йерархията.

Матрос – от холандското matroos – моряк. С този термин в холандския флот през XVII век се означавали всички най-нисши корабни служители, на които се поверявала общата работа по поддръжка на морския съд. В българския език влиза през руския, а в Русия е въведен от Петър I при създаването на руския флот през 1697 г.

Ефрейтор – произлиза от германската дума gefreiter. Терминът се появява през XVI век в Свещената римска империя. Гефрайтерите били привилегировани войници в състава на наемническите полкове на ландскнехтите и швейцарските пиконосци. Когато даден войник докажел своите качества по време на кампания, той бил издиган в „гефрайтер“. Званието означавало две неща – на бойното поле гефрайтерите заемали най-рисковите позиции в редиците, но извън сражение те се радвали на редица привилегии – по-високо заплащане, по-добри условия на живот и били освободени от някои задължения – например, не давали караул. В Третото българско царство се е използвало понятието „капрал“, който е с италиански произход  от capo corporale – т.е. глава на „тяло“ (в случая – отделение). Терминът все още се среща в англоезичните и френскоезичните страни катоcorporal.

Сержант – Званието произхожда от латинското servientem, т.е. служител и се отнасяло към приближен човек от личната свита на благородниците в Късната Античност и Ранното Средновековие, обикновено изпълняващ функции на охранител. През Възходящото средновековие, сержантите били придружители на рицарите, които имали специфично право на земевладение, регулирано от феодалното право. Институцията се появява през XII век в Англия по време на Плантаженетите и е прехвърлена от тях във френските им владения, а оттам и в самата Франция, след което се разпространява в останалата част от Европа. През Ранномодерната епоха постепенно се очертава като основно подофицерско звание и се разделя на различни подкатегории.

Мичман – Терминът идва през руския език от английското midshipman. Появява се в английския флот от времето на Тюдорите и с него се означава моряк с натрупан опит, който изпълнява определени задачи по средната част на палубата на ветроходните съдове. Използвал се само за моряци без офицерска подготовка и напомня на гефрайтерите, за които вече стана дума. След 1662 г., системата постепенно се изменя и мидшипманите стават младежи с определен социален статус, които се записват във флота за предофицерска подготовка. Системата е окончателно регулирана в началото на XVIII век и се очаквало момчетата да са служили като мидшипмани поне 3 години, за да могат да се обучават за офицери. Работата им била свързана най-вече с това да са слуги на капитана и другите старши офицери. Накратко това бил един вид морски кадет. В руския флот и оттам в българския, терминът се възприема като еквивалент на старшините при сухопътни войски.

Лейтенант – понятие с френски произход, което се появява през Средновековието. Идва от lieu – място, позиция и tenant – държане – т.е. – „този, който държи позицията“. В случая под държане се има предвид заместване, т.е.  лейтенантът е заместник на главнокомандващия. Именно поради тази причина като термин лейтанант е присъствал в различните части на военната йерархия – както сред нисшите, така и сред висшите офицери, за да обозначава заместник главнокомандващия както на отделните дружини/роти (напр. при наемниците), така и за целите армии (генерал-лейтенант). В чиновете използвани в Третото Българско царство лейтенант е еквивалент на поручик. Думата „поручик“ произлиза от „поръчение“ и означава офицер за изпълняване на поръчения като заместник на капитана.

Капитан – Терминът е с латински произход – от думата capitaneus – т.е. стоящ на чело (от лат. caput – глава), но в средновековната практика влиза през средногръцката/византийска дума – катепан (κατεπάν – стоящ начело). Впоследствие, смесвайки се със стария латински термин, бива обратно прехвърлено в capetanus, чрез който достига до съвременните европейски езици. Капитанското звание е едно от основните за Средновековието и Ранномодерната епоха. Използвало се е както за средния офицерски ешелон, така и за генералитета – капитан-генерал. През Средните векове, Ренесанса и Религиозните войни, капитаните са били командири на отделните наемнически отряди, служещи на съответните държави. Впоследствие те биват подчинени на по-висши рангове при окрупняване на полевите войскови подразделения. В своя военноморски еквивалент, различните рангове на капитана идват от делението на някогашните ветроходни кораби на рангове в зависимост от размера им.

Майор – понятието произлиза от френското majeur, което на свой ред идва от латинското maior – „старши“. Първоначално рангът се свързва със сержант-майорът, който е изпълнявал функции на помощник на висшите офицери при командване на полеви подразделения, но впоследствие сержант-майорът се превръща в по-нисшия чин „старши сержант“, докато майорът се обособява в отделен ранг.

Полковник – прякото наименование на това звание произлиза от думата „полк“ и буквално означава командир на полка. Самият чин има доста стар произход. През Средновековието, групиране на няколко роти/дружини (но да не се бърка с „дружина“ от Третото Българско царство – б.а.), се наричало „колона“. На базата на това, през 1534 г., крал Франсоа I въвежда терминаcolonel, като командир на големите войскови съединения – т.нар. Национални легиони с теоретична численост от 6 000 души. Две десетилетия по-рано, в Хабсбургска Испания се появява ранга coronel- т.е. „от короната“– офицер, който получава патент от владетеля за да свика войсково съединение – полк. Постепенно, двата термина се сливат – френският дава името на ранга, а испанският – съдържанието.

Бригаден генерал/ Бригадир – званието се появява през XVII век, когато бригадата постепенно измества полка като основно полево съединение. Първоначално, бригадите били съединения, съставени от няколко роти, които били част от полковете. В хода на Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), все повече и повече полкове губели от численият си състав и в един момент някои полкове, които на хартия наброявали над 1200 души, всъщност имали по 300-400. Тъй като патентите на техните полковници не можело да се отнемат, а армиите имали нужда от ефективна сила,  полковете с недостатъчно числен състав започнали да бъдат обединявани в бригади, начело с бригадири. Впоследствие бригадата запазила ключовата си позиция на основно войсково съединение през XVIII век и била изместена от дивизията между 1815 и 1945 г.

Генерал – т.нар. пълен генерал води произхода си от капитан-генералите във Средновековна Франция. На базата на позициите и задачите на висшите офицери, още през Средните векове се създават под видове на това звание, които се затвърждават през Ранномодерната епоха – лейтенант-генерал, сержант-майор-генерал (дн. генерал-майор). Званието се е давало на висши командири, заемали позиция непосредствено под върховния главнокомандващ на въоръжените сили или на дадена полева армия. Самата дума идва от латинското generalis – общ – т.е. общ командир на всички войски. В Третото Българско царство, след 1897 г., званието пълен генерал се давало заедно с един от трите основни рода войски – генерал от пехотата, генерал от кавалерията и генерал от артилерията.

Маршал – терминът идва от старогерманското marhscal – „коняр“, и се използва за първи път във Франкското кралство, където с него се означавал надзорникът на кралските конюшни. Впоследствие маршалите се налагат като върховни главнокомандващи на армиите през Средновековието, като рангът им отстъпва само на този на владетеля, а във Франция и на т.нар. „принцове на кръвта“ – преките кръвни роднини на владетеля. В българската военна история маршалският ранг никога не е бил използван.

Адмирал – произходът на думата е от арабски. Амир ал бахр (командир на морето) била титлата, използвана от арабските морски командири през IX-XI век, след което тя била усвоена от норманите в Сицилия през XII век. След това арагонците я възприели, след завземането на Сицилия през XIII век, а от тях я взели генуезците, французите и кастилците, както и португалците. Думата претърпяла няколко лингвистични метаморфози, но в крайна сметка, някъде през XVI век, окончателно се утвърдил термина адмирал. Като ранг, адмиралът съответства на генералът при сухопътни войски. Военноморският еквивалент на сухопътния ранг маршал е адмирал на флота.

Facebook Comments
Реклама
Коментирай

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Advertisement

Facebook

Календар

декември 2019
ПВСЧПСН
« ное.  
 1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031