Да живееш на изолиран остров-разказ на една пътешественичка

За да отвориш агенция за коли под наем на изолиран остров с население от 2500 души трябва да си или много отчаян или много луд.

Поне така мислех, докато не срещнах собственичката на въпросната агенция. И трябва да призная, че беше съвсем нормална. Затова нямаше как да не я попитам коя вятър я е довял на остров Сими? Вярно, през лятото „главната“ улица от 350 метра оживяваше, но през зимата? Та на кой му е притрябвала кола, когато най-далечната (и всъщност единствена забележителност на острова) е на някакви си 12 км разстояние.

Жената беше от Мюнхен. Отказа да сподели ентусиазма ми колко красив и уреден е този немски град, въпреки че бе прекарала там по-голямата част от съзнателния си живот. Тук й било идеално. Без стрес или пътуване от вкъщи до работата с часове. От домът й (на втория етаж над агенцията) до своеобразния й офис на партера я деляха десетина стъпала. Вярно, пространството бе доста символично и тя бе подредила трите возила, с които разполагаше, наполовина в морето. Но пък гледката от прозореца й бе по-красива от която й да е в Германия.  И понеже направо си станахме близки, с леко намигване ни прошепна, да внимаваме по пътя, че нали знаете как е по тези места. Ами не, не знаехме.

Обясни ни, че на Сими или шофьорите бяха с изтекли книжки или автомобилите не бяха минавали технически преглед, след акостирането си на острова. Причината бе логична. За да се случи тази процедура, колата трябва да бъде качена на ферибот до сушата, после да продължи до голям град и след като прегледът бъде извършен, автомобилът следва да бъде върнат обратно. С шофьорските книжки положението било същото. Естествено, никой уважаващ себе си грък не би си го причинил. Още повече, ако живее на остров, където има един дванадесеткилометров път, но няма и намек за пътна полиция.

След това уточнение яхнахме наетото возило и се отправихме към  целта си – манастира Архангел Михайл в Панормитис. По пътя към него срещнахме две коли. Първата приличаше на барака. Виждали сте ги –  онези разпадащи се дъсчени постройки, в които мятате лопати, гребла, маркучи и други подобни дворни приспособления. В случая бараката беше на колела. От ремаркето й стърчаха гореспоменатите вещи и правиха разминаването по тесния път на косъм. Шофьорът бе гол до кръста, с типичен балкански вид и задължителния фас в устата. Нито автомобилът, нито водачът можеха да преминат какъвто и да било преглед в това състояние. Втората кола бе по-нормална, сигурно защото я караше поп. Това ни подсказа, че наближаваме манастира.

Няма как да не познавате тези места в Гърция – изолирани, красиви, направо идилични. Надпреварват се кое да бъде по-свято и по-цветно. Това тук бе огласяно от птици и потънало в синьото море. И най-вече – лишено от тълпи, които да развалят магията му.

Следващата ни дестинация бе така наречения Горен град. Тук още личаха останки от величието на острова. Някога населението на Сими било над 20000 души. Днес малцина се осмеляват да вдъхнат живот на фасадите и да останат да живеят на това прекрасно място.

 Атмосферата в храма и гледките в Горния град напълно оправдаха разходите по наемането на автомобила. За следващият ден бяхме резервирали лодка. Положението с нея бе сходно – не ме питаха дали съм карала някога, дори не ми показаха как се пълни с гориво. „Добре ли плуваш?“ „Да!“, казах. „Ето ти тогава ключовете“. И така. Лежерно, по гръцки, без документи, разяснения или квитанции. Но с много настроение. Пак имаше красиви гледки, кристално море и доста адреналин, но това е история за някой следващ път.

Източник: worldofvera.com