Най-кървавият терористичен акт в света за времето си, с над 200 убити и 500 ранени – такъв е ефектът от атентата в църквата „Св. Неделя“ в София на 16 април 1925 г.
Атентатът е извършен на Велики Четвъртък , когато в църквата се провежда церемония по погребението на ген.Константин Георгиев, който е убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. При атентата е взривен покривът на църквата „Св. Неделя“.
Това е най-тежкият терористичен акт в историята на България. При него загиват 213 души, сред които 20 жени и 10 деца, както и голяма част от елита на Българската армия, изнесъл войните за национално освобождение и обединение от 1912- 1913 г. и 1915-1918 г. ранените са 500.
Целта на терористичния акт е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително Цар Борис III.
Планът на атентаторите предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата, за да се предизвика по-голям отзвук от взрива. Така е взето решението да бъде убит генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор. Генералът е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Св. Седмочисленици“. Отговорността за атентата е на Военната организация на Българската комунистическа партия, обявена по това време за нелегална организация заради насилието при Септемврийското въстание, и под надзора и финансирането на Коминтерна и съветската военна разведка.
В 15:20 ч. точно в началото на траурната служба бомбата в покрива на храма е взривена. От експлозията рухва главният купол на църквата. Цар Борис III закъснява с минути за погребението на ген. Георгиев и така остава невредим. Атентатът в „Св. Неделя“ дава началото на нова серия от политическо насилие в България, кулминирало в убийства, отмяна на конституцията и държавни преврати.
Близо 3 години след терора вътрешна анкета в Коминтерна завършва с извода, че „Априлският атентат не е дело на партията, нито на целия ЦК“.
Причината за изричното разграничаване не е породена от несъгласие с терора като инструмент на „революционното движение“. До пролетта на 1925 г. в ЦК не се поставя под въпрос въоръжената борба, а се колебае единствено за правилния момент за действие.
След премазването на Септемврийския бунт от 1923 г. и забраната на БКП по Закона за защита на държавата, Коминтернът задава ясен, макар и предпазлив курс към въоръжено въстание в България (Москва предупреждава, че не би могла да се намеси с директна военна сила или демонстрация, защото „Съветска власт в България ще предизвика световна интервенция“ по думите на Георгий Чичерин, комисар по външните въпроси на СССР).
Затова укрепването на силите на Военната организация на БКП (бойната единица на партията, създадена около 1919-1920 г.), се превръща в първостепенна мисия на местните комунистите в този период. За изпълнението на тази мисия се получава финансова, кадрова и бойна помощ от Комунистическия интернационал и емигриралите във Виена и Москва след септември ’23 Георги Димитров и Васил Коларов.
Начело на Военния център в БКП застава Коста Янков – запасен офицер, потомствен войник, племенник на Райна Княгиня, носител на ордени за бойна храброст по време на войните. По ирония, Янков е и основният идеен двигател за изпълнението на атентата в „Света Неделя“, от който впоследствие се разграничават всички.
Под негово ръководство структурата на ВО се разделя на няколко секции – по въоръжението, по разузнаването, по минноподривното дело, по поддържането на връзките, по четническата дейност, по терористическата дейност и др. Още преди да се появи идеята за взривяване на църквата, има нереализиран план за поставяне на адска машина в „Юнион клуб“, където се събират представителите на управляващите. Този план се проваля, тъй като клубът уволнява внедрения сътрудник на Военната организация.
В крайна сметка, се стига до „увлечения и крайности„, както ги описва историкът проф. Георги Наумов, автор на първото систематично изследване на историята на атентата.
Вместо Военната организация да се подчинява на Партийната, тя започва да се формира като независима единица, която понякога изпълнява „смъртни присъди“ още преди да са издадени от централното ръководство. Опитва се неуспешно да въведе ред и в т.нар. четнически движения (първообразите на партизанските звена от 40-те години), в които влизат „анархисти и хора, проявяващи склонност към разбойничество“. Безконтролната им дейност, довела до близо 800 покушения на представители на местните власти, също е осъдена от БКП като „отклонение“, макар и със задна дата.
Ефектът от тази радикализация е предсказуем: през пролетта на 1924 г. част от членовете на софийската младежка комунистическа структура дори се обявяват против използването на „легални форми на борба“, като заявяват, че са се „наситили на просвета и четене“ и че „сега трябват оръжие и акции“.
„Партията даде най-ценното, което имаше, на Военната организация“, пише по-късно Станке Димитров с известно съжаление.
Вълко Червенков впоследствие признава: „Ние чакахме с нетърпение атентатът да стане, защото провалите идеха един след друг, партийните хора се отчайваха, викаха, че партията загива, защото не действа“.
Едва ли някога ще открием кой точно и с каква конкретна цел е поръчал атентата. Следите от организирането на подобно дело са, разбира се, внимателно заличени, фактите, които откриваме, са силно примесени с идеологията на онзи, който ги съобщава, и, най-сетне, онова, което днес можем да прочетем в архивите и в спомените на участниците в събитията, очевидно е оцеляло не по друга причина, а за да бъде прочетено.
vlastta.bg
