7 години от гибелта на големия Джулиано Джема

На 75 г. в катастрофа загива големият италиански актьор Джулиано Джема. Това станв във вторник 01.10.2013 г.г вечерта след челен удар до Черветери, близо до Рим, между шофираната от него “Тойота Ярис” и идващо насреща БМВ.

При катастрофата са били леко ранени и пътуващите в другата кола баща и син. Актьорът е починал в
линейката на път за близката болница в Чивитавекия. Джема загуби живота си на няколко километра от
къщата си в Черветери, където живееше със съпругата си Баба Ришерм, радиожурналистка в РАИ, и
където се беше отдал изцяло на скулптурата.

Същата вечер актьорът е трябвало да се срещне в бинго зала със свои приятели в Черветери, след което
да вечерят в местен ресторант, който той посещавал често.

Определян като царя на италианския уестърн, Джема никога не е искал да остане свързан единствено с
този тип филми. Със своите над 100 творби зад гърба си, простиращи се от комедията до драмата и
филмите за мафията, актьорът беше мит в много страни по света.

Джема е роден в Рим, но прекарва детството си в Емилия Романя. Още от малък е запален гимнастик , а
после и боксьор. Първата му малка роля е в “Месалина”, където среща Дучо Тесари, който по-късно ще го
превърне в звезда. Преди това изиграва генерала на гарибалдийците в “Гепардът” на Висконти. През 1958
г. участва с Алберто Сорди във “Венеция, Луната и ти” на Дино Ризи. През 60-те години Тесари и неговите
филми “спагети уестърн” бият всички тогавашни касови рекорди, а Джулиано Джема е неудържим в “Един
пистолет за Ринго”, “Един пробит долар” и в “Завръщането на Ринго”.

Още се помнят и ролите му в “Сбогом, Гринго”, “Аризона Колт”, “Живи или за предпочитане мъртви”.
Джема обаче блести и като драматичен актьор – в “Татарската пустиня” (1976) на Валерио Дзурлини, в
ролята на мафиота в “Корлеоне” и на префекта Мори в “Железният префект”. Безспорна слава му носят и
“Един мъж на колене” и “Предупреждението” на Дамиано Дамиани. Последната малка роля на Джема
беше във филма на Уди Алън “На Рим с любов”.
Джема имаше две дъщери от първата си съпруга Наталия, едната от които е актриса.

Eдно от последните си големи интервюта за печатни медии Джулиано Джема даде през 2012 година за в. “24 часа” в римския си апартамент. С приятни чувства актьорът си спомни за всичките
си приятели и моменти в България. Ето и част от интервюто:
– През 60-те г. сте “скочили” в киното директно от спорта, тъй като сте били състезател по гимнастика,
после и боксьор. Как се случи?
– Имах добра атлетическа подготовка,така че първо започнах като каскадьор в киното. Постепенно
започнаха да ми възлагат и малки роли. Първият филм беше “Бен Хур”, в който имах една сцена.Той ми
донесе късмет, тъй като след това играх и до Алберто Сорди във “Венеция, Луната и ти”. Разбрах, че това
беше нещото, да пробвам, въпреки че като актьор печелех по-малко, отколкото като каскадьор.
Актьорството обаче ми предлагаше коренно различно бъдеще, затова реших да се посветя само на него.
Започнах да си търся агент, да се оглеждам за роли и нещата потръгнаха добре. Именно заради добрата
ми физическа подготовка ми повериха и главната роля в “Титаните идват” (1962 г.), където режисьорът
Дучо Тесари търсеше по-скоро атлет, отколкото известен актьор.

– Т.е. вашият късмет за успеха ви в киното се оказа съчетанието от талант, атлетична фигура и красота?
– Без съмнение добрата физическа подготовка ми помогна много. Що се отнася до външния ми вид,трябва
да призная,че и той ми е помогнал. Човек, когато е роден по определен начин, не се замисля за външния
си вид. За мен проблемът обаче винаги е бил как да свърша добре онова, което трябваше да направя.
– Решаващата среща за вас в киното се е оказала тази с режисьора Дучо Тесари, който ви лансира след
това с “Един пистолет за Ринго”, “Завръщането на Ринго”, “Живи или за предпочитане мъртви”… Така ли
е? (Тесари е режисьор и на “Зоро” с Ален Делон – бел. авт.)
– Дължа всичко на Тесари за началото си в киното. Срещата ми с него стана по времето на мое малко
участие във филма “Месалина”. Аз бях наемният убиец, който трябваше да убие Месалина, а Тесари
беше асистент-режисьор. Съвсем случайно след това срещнах Тесари на римския пазар “Порта портезе”.
Бях с униформата си на пожарникар, тъй като отбивах военна служба. На шега Дучо ме попита какъв
филм снимам. Казах му, че снимам от онези филми, които продължават 16 месеца (военната служба), но
че съм към края . Защо не минеш в офиса ми, предложи ми той. Отидох при него и той ме накара да
направя проби за киното. Накара и да ми боядисат косите в платиненорусо. Поисках да ми сложат перука,
защото все пак трябваше да си доизкарам пожарникарската служба, но Дучо беше непреклонен. Още
помня колко се притеснявах как ще се представя с репликите си, които щяха да ми възложат. Отидох в
театъра за проби, а Дучо ме накара да му демонстрирам колело и салто мортале. После ме снимаха с
поглед наляво и с поглед надясно, изрусиха ми косата и така започнах. Всъщност това беше новата линия
актьори, която се лансира и която преди не съществуваше – актьорът атлет.

– Сред малкото западни филми, които успяваха да пробият желязната завеса навремето, бяха именно
италианските уестърни. Вие, актьорите им, знаехте ли, че сте едни от малкото, които бяха “одобрявани” от
комунистическата пропаганда?
– Не, това не сме го знаели. Знаехме, че филмите ни са гледани и на Изток, защото получавахме писма от
обожатели. Спомням си една любопитна случка в България. Беше на един 1 май и снимахме в София с
италиански екип, всички от които бяха комунисти. Аз и режисьорът наблюдавахме първомайския парад и
покрай нас минаваха младежи, които явно бяха гледали “Един пистолет за Ринго”. Започнаха да скачат, да
ме поздравяват, да ми се радват. Казах на режисьора: “Виждаш ли, по-важен съм и от Ленин!”
– Филмът “Един мъж на колене” също ви донесе милиони почитателки в България и в другите
комунистически страни, знаехте ли го?

– Получавах много писма от България. По онова време бях и цирков акробат, винаги съм обичал цирка,
имах и треньор по акробатика. Спомням си, че в българския цирк имаше много хубави акробати. А да не
говорим за българските акробатки! Някои от тях ми станаха близки приятелки, имах дори и малки любовни
афери.

– Разкажете за някоя от тях.
– О, не мога, сега тези жени сигурно си имат семейства, личен живот. Признавам, една от българските
циркови акробатки беше мое гадже. За жалост, нещата започваха и приключваха в периода на снимките
на даден филм. Приятните спомени обаче остават. В България съм снимал “Любовникът на Голямата
мечка” (1972 г.), а по-късно и италиански тв сериал в Пловдив. Връщал съм се в България и през
последните 15 години. Останах приятно впечатлен как днес хората са свободни да споделят какво мислят.
Спомням си как в България по времето на комунизма, ако се срещнеха трима души, никой от тях не
говореше свободно. На четири очи пък всеки си казваше каквото мисли.Тези вечни недоизказвания и
недомлъвки пареха, усещаха се с всичка сила по време на срещите ни. Българите се страхуваха един от
друг. Така че сега ме впечатли най-много свободата на словото в България.

– Сред партньорките във филмите ви също са били едни от най-красивите актриси – от Клаудия Кардинале
до Катрин Деньов. В едно интервю бяхте казали, че идеалната за вас обаче е Урсула Андрес, така ли е?
– Срещите ми с красивите актриси винаги са били на професионално ниво, в професионална среда.
Затова и отношенията ми бяха, така да се каже, професионални. Урсула Андрес е истински мит. Тя е не
само красива жена. За мен е и много близка приятелка, това е жена, която никога за нищо не се е
оплаквала. Снимали сме в невъзможни места. Тя е страхотна, сърдечна и пълна с енергия. И до днес с
Урсула се виждаме от време на време.

– Как един средиземноморски мъж като вас се подготвяше за ролите си в уестърни, без да е раснал в
Америка? Още повече че са били снимани близо до Рим.
– Гледайки много американски филми, но същевременно и опитвайки се да не копира, а да запази и
собствената си идентичност. Защо имаха такъв успех т.нар. спагети уестърн? Ами защото лансираха
различно послание – с различна хореография, обноски, с дуели, направени по италиански, бяха и поотдалечени от американската история. Тя беше обект на американските филми, а за нас, италианците,
беше важно да играем на каубои. Стараехме се да не допускаме грешки от историческо естество, винаги
само сме се докосвали до част от историята, както става и в “Един пробит долар” например.

– Ходите ли на кино?
– От време на време да, но напоследък не съм ходил. Станал съм в известен смисъл мързелив, защото
къщата ми е извън града и се занимавам със скулптура.
– В Италия е известна и любовта ви към кучетата.
– Имам три кучета: Пук, глезеникът вкъщи, той е любимецът и на жена ми, освен това Клео – рус метис,
която обожавам като плюшено мече, и Томболина, друг страхотен метис. По-рано, когато имах имение в
Марино в зоната Кастели Романи, бях събрал 18 изоставени кучета. Всички знаеха за любовта ми към
животните и затова често ги оставяха пред вратата на къщата ми. Те живееха с нас, всяко от тях си имаше
своята паничка за храна и собствената си къщичка за спане. Наричахме ги гальовно “дивото стадо”