106 години от началото на арменския геноцид в Османската империя

Арменският въпрос се появява като дипломатическо понятие по време на Берлинския мирен конгрес през 1878 г., когато Великите сили налагат на султана да осигури и гарантира граждански права на арменците. В отговор през 1895-1896 г. Абдул Хамид Втори организира клане, в което загиват около 300 хиляди арменци. През 1908 г. в Адана са избити още 30 хиляди, а султанът е свален. Младотурското правителство обещава чрез либерални реформи да възроди Османската империя, но на 15 април 1915 г. Министерството на Вътрешните работи на Османската империя разпраща следния строго секретен документ до всички областни и околийски управители и племенни вождове:

“Възползвайки се от възможностите, които ни предоставя войната, ние сме решили окончателно да унищожим арменския народ чрез депортирането им в арабските пустини.

Правителството и великият комитет на Иттихад (така се наричала младотурската партия “Справедливост и напредък”) се обръщат към нас и заповядват: да съдействате на местните органи на Иттихад с всички сили, с които разполагате, които на 24 април при изгрев слънце ще започнат изпълнението на заповедта, съгласно секретния план.Не жалете ни жени, ни деца, ни инвалиди.”

Така от 1915 г. до 1918 г. се прилага план за унищожаване на арменския народ, при който по особено жесток начин са убити около милион и половина арменци – повече от половината нация. Не малко други, особено деца, са насилствено помохамеданчени. Цялото арменско население търси спасение в бягство от родните земи.

На две последователни вълни – след Абдулхамидовото и младотурското кланета – се извършва масово преселение на арменци в България. Прокудени от родните си домове, керваните от бежанци – голи, боси, окървавени, без документи – са влизали в свободна България в продължение на години: майки и бащи без децата си, деца без родителите си.

По това време самата ни държава е тежко пострадала от две загубени войни, а населението тъне в бедност и нищета. Но българите били великодушни и състрадателни и отворили домовете и сърцата си за измъчените бежанци. На тези, които искали само да преминат през страната ни, за да търсят на друго място своята нова родина, България дала свободен коридор, снабдявайки ги с нансенови паспорти.

Хиляди арменски бежанци видели обаче именно в България и в гостоприемството на местните жители шанс за избавление от страданията си и възможност да изградят своя втори дом. На тях през 1923 г. правителството на Александър Стамболийски дава българско гражданство.

Тези арменски бежанци научили децата и внуците си, че, за да се отблагодарят на България, трябва много да я обичат. Думата България станала свещена за тях и с годините те станали част от живата плът на българския народ, от неговите работници, занаятчии, интелектуалци, музиканти, спортисти.

През 2015 г. Европейският парламент обяви 24 април за Европейски ден в памет на жертвите на геноцида над арменците в Османската империя през 1915 г. Шестнадесет от държавите-членки ЕС също са признали официално арменския геноцид. Той е доказан с категорични исторически факти и автентични документи.

И макар, че в декларацията си от 2015 г. българското Народно събрание успява да избегне думата „геноцид“, използвайки „масовото изтребление на арменците”, наш дълг е да назовем събитията с истинското им име. Да ги признаем и осъдим като “геноцид”.

Поклон пред невинните жертви на арменския геноцид!

Поклон и пред големия Яворов, възпял мъките на арменските изгнаници по неповторим начин!