Българинът е повече суеверен, отколкото вярващ. Колкото и да твърди обратното. Смята, че вземането на върбово клонче на Цветница и влизането в църква на Великден му дават право да измоли от Бог сполука и благоденствие.
Защото обикновено това правим – палим свещ, и то най-вече като ни се е случило нещо лошо. Дори влизането в църква приемаме за някаква сделка. Даваш и след това получаваш. Никой не влиза в храма, за да общува с Бога. Да остане насаме в мислите си с него. В същото време всеки ден гледаме хороскопа, бягаме, като видим черна котка на пътя, някак си сме приели, че на даден църковен празник не се пере и чисти. Може би така ни е по-удобно. Няма да влезем в храма, но дори и без да сме постили, ще решим, че канонът повелява да сложим седем постни ястия на трапезата на Бъдни вечер. А къде остана вярата, онази истинската и чистата? Но това е само едната част на проблема. Защото другата е, че уж трябва да сме по-близо до Църквата, а пък на места храмове няма. Или още по-трагично е, че са оставени да се рушат. Нито се ремонтират, нито се дават под наем. А след тях има и паметници на културата. Тъжно, нали? А за проблема се пише от години. Хубавото е, че по оперативните програми някои наистина бяха възстановени. Много селища проявиха инициатива и се възползваха от евросредствата, за да вдъхнат живот в малките църквички. Само че едни други сгради остават на произвола на съдбата. Да не говорим, че у нас все още има места, където хората няма къде да отидат и да запалят свещ. Пътуват километри, за да кръстят детето си. Как тогава да насърчим влизането в храма? И без това свещениците не достигат и тези, които имат такъв в местния храм, са щастливци. Та затова си мисля, че разрушаването на църковни сгради е показателно. Метафора. Защото както оставяме да се рушат храмовете ни, така сме нехайни и към вярата. А повярвайте, има хора, за които това е от голямо значение. Такива, за които не е важно само върбовото клонче, а вярата. За тях влизането в църквата не е бизнес. Затова нека не стоим със скръстени ръце и да гледаме как нещо ценно се руши пред очите ни. Едва ли можем винаги да се оправдаваме, дори за пред себе, с липсата на пари. Спомнете си колко добри хора даряваха и събираха пари за местни църкви. Отделяха от ниските си пенсии, но за тях това беше кауза. Когато има желание, всичко се постига. Защото е казано: „Давайте милостиня според силите си. Тогава всичко у вас ще бъде чисто“.
