„О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…..”.
Гневът е гибелен, защото Хектор, великият троянски вожд, атакува ахейците и убива Патрокъл, любовник на Ахил. Ахил пък е най-великият воин. Той е правнук на Зевс, внук на Еак, син на Пелей и Тетида, цар на мирмидонците – племе от мравки, които Зевс превръща в хора. Ахил е почти безсмъртна и добре смазана машина за война. И на този човек му убиват Патрокъл. Той буквално полудява и тръгва да мъсти.
Целият този шум за Троя е създаден от Омир. За него не се знае почти нищо, освен че е праотец на цялата литература. Но изразът „за Омир спорят седем града” е истина. Не е ясно къде е роден, най-достоверна е версията за Смирна /Измир/, между ХІІ – VІ век пр.н е.
Има и версия, че Омир е син на Йокаста и Телемах, тоест, внук на Одисей. Така или иначе, поемите му за древните гърци са история, макар малко поукрасена. През вековете те стават митология и, въпреки че са все по-известни на все повече хора, все по-малко хора вярват в тях, приписват ги на богатото въображение на автора. Или на колективното подсъзнание. Или на някоя още по-голяма дивотия.
Това продължава, докато на света остава само един човек, който вярва, че тези истории за велика любов, славни битки и шеметни приключения, са истина, не мит – Хайнрих Шлиман. През 1873-та, след разкопки на хълма Хисарлък, той открива великия град, възпят от Омир.
Е, децата ни мислят, че тези истории са изобретени от гадните възрастни за мъчение в училище. А е толкова лесно. За Омир, освен че не е ясно къде и кога е роден, трябва да помниш малко неща – че е сляп, че не пише, а пее поемите си и че те са в хекзаметър. Но хекзаметърът не е зло чудовище, а поетична строфа с шест стъпки. Хубаво е да се помни също, че, освен безсмъртната „Илиада”, Омир създава и безсмъртната „Одисея”.
Има такива хора, чиито талант сякаш блика през крачолите и Омир е от тях. Роден на ръба на цивилизацията, застинал в зората на историческото време, той винаги напомня къде е началото, през какво трябва да минем като хора и къде е краят.
Напомня също, че животът не е нищо повече от любим остров. Някои го наричат Итака, други – не, но е остров, към който вечно пътуваме.
