Connect with us

Култура

Древни цивилизации-Хан Аспарух и съкровището от Над сент Миклош

Публикувана

преди 5 години

на

2 819
Няма никакво съмнение, че съкровището от Над сент Миклош е принадлежало на кан Аспарух, категорични в това твърдение са проф. Казимир Попконстантинов – преподавател по археология и епиграфика във Великотърновския университет и носител на Хердерова награда от Виенския университет, доц. Зарко Ждраков – специалист по средновековни надписи, както и проф. Божидар Димитров.
Съкровището е открито преди повече от два века от българи градинари.
През 1799 г., на 3 юли, край банатското село Над сент Миклош (тогава в границите на Австро-Унгарската империя, днес в Румъния) двамата братя градинари Христо и Кирил Накови го намират при разкопаване на градината си.
Името на населеното място, до което е открито съкровището се произнася НАДЬ, защото в унгарски g+y се произнася като меко дь. Братята са от Северна България, но се заселват в Банат и при обработване на градината си на дълбочина 50-60 см се натъкват на един златен предмет. Разравят внимателно почвата и намират общо 23 съда, изработени от злато, с общо тегло ок.10 кг. Братята подаряват съкровището на австрийския император Йосиф ІІ, за което са богато възнаградени. Дарени са дори с благородническа титла.
В момента Съкровището се съхранява и показва пред посетители в Музея по история на изкуството във Виена.
Първоначално е обозначено като THE NAGYSZENTMIKLOS HUNGARIAN GOLDEN TREASURE ( Late Avar period – early Magyar period, 9 th c . AD ), а от известно време насам като HOARD OF GOLD FROM NAGYSZENTMIKLOS (Early Middle Ages, 8 th – 9 th centuries AD; late Avar – Hungarian – Bulgarian cultural area).
Тоест от известно време, или по-точно след пълното проучване на Съкровището от екип ръководен от германския археолог проф. Фалко Дайм, музея го определя вече резонно като съкровище от Аваро-Унгаро-Българската култура!
Съкровището може да се датира най-общо в периода VIII – ІX век, а по-отношение на предметите свързани с българския кан Аспарух, те са дори от края на VIІ век.
Най-късно ХІ в. може да се приеме, че Съкровището е било заровено (депонирано). През 70-те години на миналия век, по времето когато Людмила Живкова е министър на културата, австрийският канцлер Бруно Крайски подарява на българската държава копие на съкровището.
Самото съкровище е с общо тегло 9.926 кг, и е съставено от 23 съда с различна форма и големина, които са изработени от злато (18 – 22 карата с изключение на ритона, който е 12 карата). Съкровището се състои от съдове с различна форма и предназначением като са номерирани от първия издател проф. Й. Хампел, и с тази номерация са влезли в литературата:
7 големи кани (1 – 7), един овален (елипсовиден) поднос (№ 8), четири широки тасчета – чаши с по една тока за окачване на колан (№ № 9, 10, 20, 21), две конусовидни чаши (№ 11 и 12), две чаши със столче (№ 22 и 23), три зооморфни купи – с волски глави в единия край (№ 13, 14, 18), две патери (№ 15 и 16), един ритон (№ 17), една дълбока купа (№ 19).
Две от каните са богато украсени с ритуални историко-митологични сцени, а върху два от тасовете има врязани кръстове. Част от предметите, са изработени през 7 век, когато са извършвани вероятно и допълнителни златарски интервенции, като надписване, монтиране на златните халки за окачване на колана на част от по-старите съдове и т.н.
Голямо разнообразие от форми и стилове на изработка на предметите говори за дългото време на събирането им и многопосочните културни контакти на няколкото различни собственика на съкровището.
По стените и дъната на съдовете са изгравирани разнообразни и оригинални фигури или изображения на хора и животни, обединени в конкретни сцени и сюжети и около които са преплетени растителни и геометрични орнаменти и мотиви, които като цяло са класически гръцки, византийски, скитски или сасанидско-персийски, както и близки до персийското ахеменидското изкуство. Съкровището със сигурност е главно повлияно от торевтиката на Сасанидите, въпреки наличието на класически гръцки мотиви от митологията и дори византийски елементи от християнски произход.
Английският проф. Д.Талбот Райс, един от водещите изследователи на изтока смята, че: „Известното съкровище от Над Сент Миклош разкрива наистина изискана сасанидска разработка“, като го свързва с „ранните дворци в Плиска наподобяващи по архитектурен план на сасанидските дворци от Сарвистнас и Фирузабад. Ритонът с форма на рог е един от впечатляващите предмети, както в съкровището от Над сент Миклош, така и в това от Малая Перешчепина (т.нар.Кубратово съкровище). По форма и стилова характеристика и двата ритона са много близки един до друг. Ритонът е един от най-древните сакрални предмети, и в някои общества особено в Евразия и Европа е възприеман като част от владетелските инсигнии. Това са двете еднакви чаши No 13 и 14 от съкровището от Над сент Миклош.
Чашите имат специфична яйцевидна форма, която завършва с глава на композитно животно, интерпретирано като бик заради рогата.
Интересна е композицията на извитата глава, с муцуната си и очите си отправени към очите на човека, държащ съда, вероятно подобно на рог.
От друга страна наличието на крака на чашата подсказват повече функцията й като стоящ контейнер-хранител на сакрална течност. Така, главата на животното се явява като охранител на сакралната напитка. Техниката и стиловите белези на изработка насочват към традицията на пост-сасанидската металоплстика и металопластиката на народите в Средна Азия през І хил. от н.е.
Първи сериозен опит за научно изследване и описание на Съкровището изобщо е от 1885 г. на австриеца проф. Хампел, като той го свързва тогава с Атила.
Проучвали са го и различни унгарски учени, като по-принцип археолозите от Унгария, обявяват Съкровището за аварско (напр. Tsalani, 1956 г.).
Проф. Немет смята, че руническите знаци са тюркски, а съкровището печенежко?!
Но проф. Г. Фехар – един сериозен унгарски учен, приема реалните факти, като правилно го счита за съкровище от I-та българска държава, когато земите където е открито са били собственост на българите.
Анализирал е предметите от Съкривището и видния германски проф. Йоахим Вернер, според когото:
„В съкровището се срещат различни култури – византийските, южноруско-средноазиатските, късносасанидските и аварските елементи не могат да бъдат ясно разграничени.“
Проф. Вернер, е един от сериозните чуждестранни изследователи на древно-българската култура.
Той е изследвал най-пълно досега съкровището от Малая Перешчепина, където разчита монограмите на Кубрат върху пръстените-печати, а също е и откривателя на съкровището от с. Врап, Албания.
Професора счита, че те все са свързани с българските владетели!
Учения твърди, че в Малая Перешчепина не е била заровена цялата, а само една част от съкровищницата на кан Кубрат.
Ето какво казва още проф. Вернер:
„Аз правих проучвания и в Албания. Край с. Врап открих също част от това съкровище на Кубрат и Велика България.
По онова време – 7 век, България наистина е била сред най-мощните държави в Европа. Затова мисля, че е правилно основаването на българската държава да се „върне“ още поне век.“
Отговорът на мистерията – колко са били съкровищата на прабългарските канове – е свързан с по-малкия брат на Аспарух – Кубер.
Той тръгва на югозапад към Дунав с част от прабългарите и след като разваля съюза си с аварите, пресича реката и нахлува в Битолско, основава там още една българска държава, бори се срещу Византия и на няколко пъти разбива войските й. Той донася със себе си част от съкровищата на Кубрат, твърди проф. Вернер.
От българските учени, в миналото подробно са проучвали Съкровището от Над сент Миклош (по-надолу споменавано за краткост – НСМ) – акад. Ст. Младенов, проф. Н. Мавродинов, проф. Ст. Ваклинов.
А в последното десетилитие – проф. Ив.Добрев, доц. Ждраков заедно с доц. Делева, както и проф. К. Попконстантинов.
Няма никакво съмнение, че съкровището е принадлежало на кан Аспарух.
Сигурни в това свое твърдение са доц. Ждраков и известния наш археолог и палеограф проф. Казимир Попконстантинов.
Учените са категорични, че то е било собственост на българските владетели. „Въпреки че мнозина румънци и унгарци се опитват да го оспорят, това е неопровержимо” – категоричен е проф. Попконстантинов.
Той обясни, че не е направено наведнъж, а е сборно – както Рогозенското и Вълчетрънското. По-късно вероятно е било дарено на велможа, близък до българските владетели.
/следва продължение/
vlastta.bg

Facebook Comments Box
Related Topics:
Продължете четенето
Реклама
Click to comment

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Популярни